Основни тези
в доклада на проф. д.ик.н. Ангел Димов, председател на Социалистическа партия „Български път“, пред научна конференция на тема: „Антикомунизмът в постсоциалистическа България“

Първата теза е, че в човешкото общество икономическите условия на живот и постоянното усъвършенстване на средствата за производство (включително на информационните технологии) разделят хората на господстващи и потискани, богати и бедни обществени класи. Между тях непрестанно се води борба, която завършва с революционни социално-икономически преобразования.

В съвременното глобално общество, обществената класа се състои от милиони и милиарди хора, които имат сходен начин на живот,  еднакви жизнени потребности и общи интереси. Обикновено принадлежащите към господстващата класа притежават земеделски земи, капитал и имоти, а  хората от потиснатата класа имат само работна сила (ръце, мозък, ум), която продават, за да живеят.

Това са хората на наемния труд, наричани пролетарии, които образуват класата пролетариат.

Пролетарий е наемен работник, когото по думите на Карл Маркс изхвърлят на улицата, щом стане излишен за потребностите на самонарастването на „господин Капитала” (Маркс, Енгелс, Съчинения, изд. на БКП, С. 1968 г., Т. 23, с. 623). Той е роб на капитала и периодично става негова жертва.

Глашатаите на неолиберализма и антикомунизма се мъчат да докажат, че пролетариатът вече изчезвал като класа. Цитират американски автори като Даниел Бел и Питър Дракар, според които понастоящем се формирало „посткапиталистическо“, „информационно общество“ или „общество на знанието“ и се образувала някаква „средна класа“ на компютърни и други „професионали“.

Засега в обществото, тези „професионали“ получават  сравнително високи работни заплати. Но при цикличните взривове, кризи на капитала и те, както всички пролетарии стават безработни и отиват на трудовата борса (Само през последните четири месеца на кризисната 2008 г., в САЩ са били уволнени от работа над 2 млн. души, включително от банки като банкрутиралата американска банка Lehman Brothers – Ангел Димов, „Глобалната капиталистическа криза“. Изд. Български аграрно-промишлен съюз, С. 2016 г., с. 18-19).

Напоследък по българските медии често се употребява измисления на  Запад термин „политическа класа. Този термин се използва предимно за свеждане на класовата борба в капиталистическото общество до конфликти между парламентарно представените политически партии и лидери. Но те не са класа, а групи от хора, които властват в буржоазната държава. Някои от тези групи се превръщат в политически котерии, чиято главна цел е да използват държавната власт за лично облагодетелстване.

Втората  теза е, че  след Втората световна война (1939-1945 г.) в глобалното общество е формирана класа на финансовите олигарси. Тази класа е образувана основно от разрасналата се капиталистическа фракция на отвъдокеанските банкови капиталисти.

През 90-те години на ХХ век, когато се извърши масова компютъризация и глобализация на национални финансови и военни учреждения, класата на отвъдокеанските финансови олигарси установи абсолютно господство над трудовите хора на Земята. По всичко личи, че това е станало с пари, осигурявани от собствениците на дванадесетте банки на създадения през 1913 г. Федерален резерв на САЩ и войски на учредения през 1949 г. междудържавен военно-политически алианс НАТО.

Засега интересите на класата на финансовите олигарси се отстояват от неолибералите. В САЩ това са лидерите на еврейските организации и на двете основни политически партии – Демократическа и Републиканска,  които прилагат неолиберална политика, насочена към неоколонизация на страните и създаване на световна държава със столица, разположена на северноамериканска земя.

В редица интервюта на американският банкер Давид Рокфелер е изтъкнато, че за създаване на световна държава през средата на ХХ век е учредил Билдембергски клуб. Негова непосредсвена задача е в управлението на европейските държави да бъдат „демократично избрани” местни „елити“, съставени от приспособленци с космополитически възгледи.

Посочената цел (създаване на световна държава) се преследва и от високо платените активисти на ръководената от Джорж Сорос организация „Отворено общество“, която има офиси в почти всички източноевропейски страни. В тези страни има разположени и „църкви“ на американската християнска секта „Мормони“ (създадена през ХІХ век), чийто млади мисионери проповядват, че от „Цион (Новия Ерусалим) на американския континент“ Исус Христос ще „царува лично на земята“.

Неолибералните организации и партии (включително социалдемократическите) използват държавната власт за удовлетворяване интересите предимно на класата на финансовите олигарси. Те реализират икономически, законодателни и други мерки за експлоатация и ограбване на трудовите хора. Например след избухването (2008 г.) на глобалната капиталистическа криза в САЩ, повечето фалирали американски частни банки са възстановени с трилиони държавни долари.  Тези пари са предоставени на държавата под формата на заеми от собствениците на американския Федерален резерв срещу нейни облигации.

В нашето „многопартийно“ неолиберално Народно събрание също с предимство се приемат закони в полза на банкерите. Например през 2007 г., когато у нас управляват обуржоазените социалисти, в Гражданския процесуален кодекс са приети разпоредби (като чл. 417), които дават право на банките да надуват таксите, да създават „колекторни“ фирми и чрез съдии изпълнители да отнемат имоти на бедни длъжници. Тогава в интерес на собствениците на близо тридесетте филиали на чуждестранни банки у нас е въведен нисък (10%) плосък подоходен данък. Основният лихвен процент по кредитните заеми на тези банки е превишавал 10-12 %.

Третата теза е,  че в борбата срещу комунизма, неолибералите прилагат непочтени средства. Те се мъчат да докажат, че днес у нас жизненото равнище на повечето български граждани е по-високо от това при социализма, като  съпоставят сегашните статистически данни с тези от 1990 г. Например така е направен неверния извод, че през последните години у нас стойностният обем на годишния БВП бил станал по-голям от този, постигнат в социалистическа България. Но при това сравнение не са взети за база 1987 г. или 1989 г., когато нашата държава все още е социалистическа, а 1990 г., през която е извършена  „демонополизация“ и либерализация на социалистическите валутни, ценови и външноикономически отношения,  местни и чуждестранни мафиоти са присвоили пари, основни фондове и стоки (млечни продукти, нефт, шротове), възлизащи на десетки милиарди левове.

Истината е, че през периода 1987-1989 г. т.е. при социализма в България годишният БВП е възлизал на над 51 млрд. щатски долара (Ангел Димов, Българската геополитика, изд. „Български аграрно-промишлен съюз“, С. 2017 г., с. 166). През 2016 г. стойностният обем на българския БВП, съпоставен с 1987 г. е 35 млрд. долара, тъй като оттогава до сега доларът се е обезценил близо двукратно (през 1987 г. една тройунция злато – 35 грама е купувана с 850 долара, а през 2016 г. – с около 1300 долара – с.364).

    Четвъртата теза е, че неолибералните, неофашиските и националистическите партии са буржоазни. Тези партии бранят предимно интересите на буржоазната и финансово-олигархичната класа.

Отношението към отделните раси и етноси е в основата на различията между италианските и германските фашисти-нацисти.  През Втората световна война италианските фашисти и техния вожд Бенито Мусолини са проявявали толерантност към евреите, а немските фашисти-нацисти са ги изтребвали и са водили политика на създаване на чиста арийска раса.

Национализмът е буржоазна идеология и политика. Тази политика е насочена към разширяване пазарите на капиталистите, включително чрез присъединяване на чуждестранни територии и насаждане на омраза към съседни народи (шовинизъм).

Макар да декларират, че са борци за права и свободи на човека, отвъдокеанските неолиберали прилагат нацистки средства за установяване на глобална власт и за ограбване на трудовите хора на нашата планета. Те подобно на нацистите използват американската държава, Централното разузнавателно управление (ЦРУ) и натовски войски за бомбардиране, окупиране и угнетяване на непокорни народи, за отстраняване на техните лидери като ги обявяват за „диктатори” (както  президента на Югославия Слободан Милошевич и ръководителя на Либия Моамар Кадафи) за извършване на „цветни революции” и държавни преврати (като извършения през 2014 г. кървав преврат в Украйна).

Лидерите на неолибералните партии открито заявяват, че са „десни“ т.е.  политически представители на „бизнеса”, на класата на финансовите и други капиталисти. Те държат държавата да няма свои банки и предприятия, а само да обслужва техните бизнесинтереси.

Различията между сегашните неолиберални и националистически партии са главно по отношение на принадлежността на банките. Неолибералите воюват за запазване на глобалното господство на  Ротшилдови, Рокфелерови и други банкови собственици, които още през ХІХ век са станали основни заемодатели на правителствата на Франция, Англия, САЩ и са ги поставили под своя зависимост. Националистите също искат държавите им да се обслужват от частни  банки, но принадлежащи на техни сънародници, партийни членове и симпатизанти.

Неолибералите ненавиждат класовите си врагове – комунистите. Преследват ги, задето по научен път са стигнали до убеждението, че за да има относителна справедливост и прогрес в обществото е необходимо да се извърши одържавяване на централните банки и държавата да се обслужва от собствени, държавни банки.

Неолибералите водят кампания срещу своите класови събратя – неофашистите и националистите и ги обявяват за нацисти и „популисти”. От своя страна лидерите на неофашистите и националистите организират улични протести и открито заявяват, че са против водената от отвъдокеанските финансови олигарси политика на неолиберална глобализация, при която се разоряват европейските фермери и индустриалци.

Лидерите на неофашистките, националистическите и  другите лъжепатриотични партии представят уличните си протести срещу отвъдокеанските неолиберали за сблъсък между глобализма и антигглобализма. В същност това е вътрешнокласова съпротива на европейски собственици на банки, компании и ферми срещу водената от отвъдокеанските финансови олигарси политика на завладяване на пазарите в Европа.

Глобализацията (интернационализацията) на живота на народите е обективен и необратим процес, ускорен при широкото прилагане на високите технологии и Интернет. Днес задачата на народните партии и лидери е да способстват за разгръщане на справедлива и народополезна глобализация и международна икономическа интеграция.

Петата теза е, че е необходимо да бъде създаден Световен съюз на трудовите хора от всички страни. Тази задача стана първостепенна след 2014 г., когато в света настъпиха промени, които бележат началото на края на глобалното господство на класата на отвъдокеанските финансови олигарси. Значително е ускорен процеса на преминаване от еднополюсен (командван от Америка) към многополюсен свят. За това повлияха редица събития: Русия надмина САЩ в ракетостроенето;  социалистически Китай отново стана най-голямата икономика в света (по паритет на покупателната способност на БВП) и започна реализацията на грандиозен инфраструктурен и енергиен проект по древния „път на коприната“; геостратегическият полуостров Крим доброволно (чрез референдум и самоопределение на местното население) е върнат в пределите на Руската федерация; руската държава възстанови  присъствието си в Близкия изток.

Вече над едно десетилетие след началото (2008 г.) на глобалната капиталистическа криза, американската икономика има вял (под 2% годишно) икономически растеж. В големите страни-членки на ЕС (Германия, Франция, Испания), Италия) средногодишният икономически растеж е едва около 1-2 %. Постоянно се увеличава масовата бедност и безработица. Правят се огромни непроизводителни разходи за издръжка на паразитни евроинтеграционни организационни структури и „неправителствени организации”.

На състоялото се на 1 юли 2016 г. в Пекин тържество по случай                      95 годишнината от основаването на Китайската комунистическа партия (ККП), китайският лидер Си Дзинпин е  заявил, че скоро ще се стигне до „пренареждане на света“, тъй като ЕС „постепенно се руши“, а икономиката на САЩ „търпи крах“. Той призовал  да бъде създаден руско-китайски „съюз, пред който алиансът НАТО ще бъде безсилен и това ще сложи край на империалистическите амбиции на Запада“.

През следващите десетина години ще се ограничава ролята на долара в световната търговия. Все повече ще нараства делът на китайския юан и на други национални валути.

Но неолибералите и другите представители на класата на отвъдокеанските финансови олигарси продължават да бранят глобалното си господство. На териториите на бившите социалистически страни в Европа се разполагат американски и натовски войски и координационни центрове, чиято мисия е да пазят богатствата на чужденците и държавната власт на проамериканските буржоазни партии (включително социалдемократически) и да бъдат сплашвани и угнетявани източноевропейските народи.

Ето защо наред с Русия, социалистически Китай и други държави, в борбата срещу неоколонизаторската политика на класата на финансовите олигарси би трябвало да се включат партии и движения на трудовите хора, включително прогресивните интелектуалци от всички страни.

Това се налага и поради обстоятелството, че сегашните комунистически партии на европейския континент са малобройни, маргинализирани и с догматични програми. Повечето от предишните и настоящите им лидери са репресирани от властващите „демократи“ и неолиберали и оклеветени по буржоазните медии.

В борбата срещу класата на отвъдокеанските финансови олигарси, трудовите хора немогат да разчитат на Партията на европейските социалисти (ПЕС). Нейните лидери водят евроатлантическа и пронатовска политика, която е насочена срещу народите на Русия и Китай и е в интерес предимно на финансовата олигархия.

Лидерите на партиите на европейските социалдемократи и социалисти олицетворяват буржоазното лицемерие и лукавство. За да  привличат към себе си повече трудови хора и да бъдат избирани за депутати и евродепутати, те се  представят за „леви“, за  „автентични“ представители на хората на наемния труд, но фактически обслужват интересите на буржоазията. Подхранват илюзията, че в условията на капитализма е възможно да се премахне масовата бедност и мизерия в нашето общество. Залъгват трудовите хора, като предлагат и рекламират европейски програми за „временна трудова заетост“, посредством които определени капиталисти получават народни пари. Такива пари се дават на капиталистически фирми и под формата на  „борба с младежката безработица“.

Лидерите на европейските социалдемократи и социалисти способстват за укрепване на глобалното господство на отвъдокеанската класа на финансовите олигарси като поддържат нейния инструмент –  военно-политическия алианс НАТО. А според западни военни експерти, НАТО съществува, „за да държи американците вътре в Европа, германците послушни, а руснаците – извън Европа“ (Ангел Димов, Българската геополитика, ИК „Христо Ботев“, С. 2015 г. с. 56).

При така сложилите се международни отношения е  необходимо да се работи за сближаване и съюзяване на трудовите хора от всички страни. Организирано да се води борба за тяхното освобождаване от робството на класата на отвъдокеанските финансови олигарси.

    Борбата срещу класата на финансовите олигарси би трябвало да се води от Световен народен фронт, начело с руски и китайски партии и водители. Този фронт може да включва партии (комунистически, социалистически, трудови, работнически), които се борят за спечелване на държавната власт в своите страни, за народовластие и изграждане на справедливо, социалистическо общество. Формирането на такова  общество би трябвало да почива на следните принципи:

–  развитие на национална икономика, в която да преобладава обществената (държавна и кооперативна)  собственост върху банки, предприяти и земеделски стопанства;

– ограничаване тенденцията на разслояване на обществото на бедни и богати класи чрез данъчни, пазарни и социални механизми;

–  разгръщане на справедлива, социалистическа глобализация (интернационализация) на политическия, стопанския и духовния живот на народите.

Социалистическата глобализация почива на кооперативни начала – взаимопомощ и равнопоставеност между държавите, независимо от броя на тяхното население. Така функционира например Евразийският икономически съюз, където всяка държава-членка има един глас в управлението.

Движението за създаване на Световен народен фронт може да бъде организирано по инициатива на отделни партии, като „Социалистическа партия „Български път“. Но, за да постигне успех в трудната борба с мощната богаташка класа на финансовите олигарси, това движение би следвало да се ръководи от братска Русия.