Проф. дикн Ангел ДИМОВ, председател на Социалистическа партия „Български път”

Напоследък в Русия и България се появиха множество публикации, посветени на стогодишнината от началото на Великата руска социалистическа революция. Руски телевизии  излъчиха два специално изготвени  многосериини  филми – „Демонът на революцията“, за Александър Парвус, чието еврейско име е Израил Гельфанд (1867-1924 г.) и „Троцкий“ за Лев Давидович Троцки с еврейското име Лейба Бронщейн (1879-1940 г.). В тези публикации и филми се внушава, че двамата са възглавявали руската социалистическа революция. А нейните фактически ръководители  Владимир Илич Ленин (1870-1924 г.) и Йосиф Весарионович Сталин (1879-1953 г.) са представени като комични и одиозни фигури.

Във въпросните публикации и филми липсват коментарии за извършената на 27 февруари (12 март по нов стил) руска буржоазна революция. Не е посочена огромната разлика между нея и започналата на 25 октомври (7 ноември по нов стил)  руска социалистическа революция. По време на продължилата близо девет месеца буржозна революция в Русия  е свален от трона цар Николай Втори, а реакционния царски режим е сменен с буржоазна парламентарна република. Но избраното (през април 1917 г.) буржоазно правителство не е отговорило на предреволюционните очаквания на десетките милиони руснаци да бъде прекратено участието на руската империя в Първата световна война (1914-1919 г.) и да се даде земя на  милионите безимотни и малоимотни селяни. То е продължило войната „до пълна победа“ . Изпратило е царското семейство на заточение в Тобольск (Урал) и е предложило на английския крал Гьорг V да даде на своя братовчед Цар Николай ІІ убежище в Англия.

Коренно различни са целите и характера на руската социалистическа революция. Това е показано още на  4  април 1917 г., когато в Таврическия дворец (Петроград) завърналия се от Швейцария гениален политик В. И. Ленин е представил своите „Априлски тезиси”: преминаване от „буржоазно-либералния” към социалистическия стадий на революцията; предаване на държавната власт на Съветите на работническите, войнишките и селските депутати; сключване на мир с Германия; конфискация на помещическите земи и раздаването им на селяните; сливане на частните банки в една общонационална банка.

Фактите показват, че буржоазната революция в Русия е използвана за  решаване и на така наречения „еврейски въпрос“  –  създаване на еврейска държава.   Този въпрос е възникнал към края на ХIХ век, когато на земята е имало около 11 млн. евреи, от които близо половината са живеели на руска земя. Тогава евреите в Русия са били предимно лихвари, златари, часовникари и поземлени арендатори, а няколкомилионната им общност по думите на великия руски писател Ф. М. Достоевский е била като „status in statu“  (държава в държавата), имала „вътрешни, а може би и тайнствени закони“ (есть внутренние, а может быть и тайнственные законы) (1).  Ротшилдовски и други еврейски банки са обслужвали големите европейски държави  и са давали парични ресурси на синагоги, училища, политически и просветни организации в руската империя.

Руските евреи са смятали, че в Русия „еврейският въпрос“ може да бъде решен, като завземат държавната власт. Те били против създаването на еврейска държава в Сион (Иерусалим).

Представителите на руските евреи пристъпили към решаване на „еврейския въпрос“ чрез злоупотреба със създадената от сънародника им Карл Маркс непреходна теория за класовата борба. Те отричали заложените в тази теория основни идеи (за установяване на диктатура на пролетариата над малцинството капиталисти; национализация на земята, частните банки и фабрики; изграждане на социалистическо и комунистическо общество). Пригодили я към задачата да бъде завладяна държавната власт, чрез оглавяване на разрастващото се работническо движение, използване на милионите наемни работници за събаряне на  царизма и установяване на буржоазна парламентарна република.  При такава форма на държавно управление би могло с финансовата помощ на частни банки да се властва и господства в Русия (пример за това е американският псевдодемократичен режим, в който централно място заема създадения през 1913 г. Федерален резерв на САЩ, съставен от еврейски частни банки).

Още през 1872 г. гимназистът в гр. Могилев (Беларус) Павел Аксельрод-Барух Пинхус (1850-1928 г.) е прочел публикации на своя германски сънародник Фердинанд Ласал и стигнал до извода, че „еврейския въпрос“ може да бъде решен само в рамките на по общия „работнически въпрос“. За целта  през 1897 г. с участието на Юлий Мартов-Цидербаум  (1873-1923 г.) е основана партията, наречена Всеобщ еврейски работнически съюз на Литва, Полша и Русия (БУНД). В авангарда на работническото движение се включил  и  доктора по философия Александър Парвус, който  е лансирал така наречената теория за „перманентната“ (непрекъснатата) революция в монархиите. Тази теория е възприета от неговия ученик Лев Троцки, според когото „всички противоречия“ между класи и партии „се свеждат до борбата за власт (2).

Руската буржоазна революция е организирана и направлявана предимно от масони и меншевики. А както е известно меншевиките са образували по-малката (меньшинство) фракция в основаната през 1898 г.  Руска социалдемократическа работническа партия (РСДРП). През февруари 1917 г. в Петроград антимонархическия буржоазен преврат пряко е ръководен от меншевиките Николай Чхеидзе (1864- 1926 г.), Федор Дан (1871-1947 г.) и Ираклий Церетели (1881-1959 г.) – членове на създадения още през 1905 г. Петербургски Съвет на работническите депутати, както и от масона Александър Керенски ((1881-1970 г.), представляващ партията на социалистите-революционери (есерите). Техни вдъхновители и съветници  са били намиращите се в чужбина меншевишки идеолози Павел Аксельрод-Барух Пинхус, Александър Парвус-Израил Гельфанд и  Юлий Мартов-Цидербаум.

Тези и повечето други меншевики -„социалдемократи“ са били против извършване на социалистическа революция (с изключение на меншевика Л. Троцки, който през лятото  на 1917 г. по тактически съобръжения е преминал на страната на болшевиките и се е подчинил на В. Ленин). Биографиите им показват, че те са заклеймили руската социалистическа революция и след нея са прекарали остатъка от живота си като политически емигранти в Ню Йорк и извънруски европейски градове.

За да оправдаят своята привързаност към капитализма, меншевиките-социалдемократи приписват на Карл Маркс свои тези, като например тази, че социалистическата революция е трябвало да се извърши едновременно в индустриално развитите държави. В същност той (както пише Фридрих Енгелс) е стигнал до извода, че в  Англия „неизбежната социална революция би могла да бъде проведена изцяло с мирни и легални средства“ (3).

На състоялия се през 1903 г. в Лондон Втори конгрес на РСДРП, меншевиките и най-вече Л. Троцки са формирали вътрешнопартийна фракция и са водили борба за поглъщане на партията и отстраняване на В. Ленин от лидерският пост чрез предложения за: „коалиция“ с еврейската партия БУНД, която имала над 34 хил. членове и била по-многобройна от РСДРП; увеличаване броя на меншевишките представители  в централните партийни органи; формиране на първичните партийни организации на национален, а не на териториален принцип. Но В.И. Ленин, а след него и Й.В. Сталин са предотвратявали това като са регулирали съставите на Централните ръководни органи на руската социалдемократическа и комунистическа партия. Например на състоялия се през август 1917 г. Шести  конгрес на РСДРП (б-болшевики), на който Лев Троцки е приет за нейн член са присъствали 157 делегати с решаващ глас, от които двадесетина са се регистрирали като родени в еврейски семейства. В Централният комитет (ЦК) на РСДРП (б) са избрани 21 членове, от които шестима са евреи (Зиновиев, Каменев, Троцки, Свердлов, Соколников, Урицкий). На състоялия се през март 1918 г. Седми конгрес на вече преименуваната Руска комунистическа партия – РКП (б) са избрани 15 членове на ЦК, от които 4-ма са евреи (Лашевич М.М., Свердлов, Я. М., Соколников, Г.Я. и Троцкий Л.Д.). На състоялия се през март 1919 г. Осми конгрес на РКП (б) са избрани 19 членове на ЦК, от които 4 са евреи (Зеновиев, Каменев, Радек и Троцки). Тези изборни резултати опровергават лъжата, че „руската социалистическа революция е извършена от евреи“. В своята реч, произнесена през есента на 1927 г.   на Пленум на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия – болшевики (ВКП-б) Й. В. Сталин казал: „Ние се борим срещу Троцки, Каменев и Зеновиев не защото са евреи, а защото те са опозиционери“.

Срамно е, че в Русия стогодишния юбелей на руската социалистическа революция е отбелязан с прожекция на многосерииния филм „Демонът на революцията“. Още повече, че в него се насажда ненавист към пролетарския вожд В.И. Ленин. При това и като се натрапва лъжата, че неговото завръщане (през първите дни на април 1917 г.) от Швейцария в Русия е организирано и финансирано от меншевика Александър Парвус. Внушава се, че той дистанционно, от Копенхаген е бил „кукловод“ на  руската социалистическа революция. Това твърдение е в разрез с известните документи и факти. Още през 1908 г. Александър Парвус е бил изключен от руската и германската социалдемократическа партия, защото в качеството си на търговски агент на класическия писател Максим Горки е присвоил парите, получени от състоялите се в Германия над 500 представления на неговата пиеса „На дъното“. По време на размириците (през юли 1917 г.) в Петроград, министър-председателя Александър Керенски е заявил, че болшевишката партия получава пари от германското правителство чрез „болшевика“ Александр Парвус. Тази легенда се разпространява и днес от монархисти и троцкисти. Но това е опровергано от  самия Парвус, който е публикувал брошура, озаглавена „Моят отговор на Керенски и компания”, в която пише, че от него „болшевиките и Ленин никога не са искали и не са получавали пари”. Има документ, че към края на 1915 г. д-р Парвус е получил от германските власти един милион рубли срещу предоставен „Меморандум на д-р Гельфанд“ (4), където той уверява, че ще обедини руските антимонархически партии (както и  меншевиките и болшевиките) в борбата им за извеждане на Русия от световната война (в интерес на Германия). След това деяние, В. Ленин е спрял да контактува с Парвус. Изглежда, то е вбесило и Л. Троцки, който тогава бил в Париж и публикувал вестникарски коментар, озаглавен „Некролог на живия другар“ (през първите месеци на болшевишкото управление в Русия, Л. Троцки настоявал да се даде висок държавен пост на живеещия в чужбина Парвус, но В. Ленин отказал). При запитване на членове на задграничното бюро на ЦК на РСДРП дали да приемат от д-р Парвус финансова помощ, на 30 март 1917 г. В. Ленин е отговорил телеграфически, че неможе да приеме услуги от „хора, които са имали отношение към „Колокол“ (издаваното през 1915 г. от Парвус списание, за което Ленин писал, че представлява „клоака на немския шовинизъм“). Октомврийското въстание сигурно е извършено без  германски пари, тъй като в него освен работническата Червена гвардия са участвали преминалите на страната на болшевиките царски военни формирования (Петроградски гарнизон и Балтийски флот), които са имали достатъчно оръжия.

Болшевишкият лидер В.И. Ленин е окарикатурен и в етническия филм „Троцкий“. Този филм сякаш е правен за прослава на Троцки. Но истината е, че Троцки е станал „болшевик“ само няколко месеца преди началото на социалистическата революция. По-рано близо петнадесет години е бил тартор на меншевиките и се е борил да заеме лидерското място на В. Ленин в РСДРП. Служил си е с „извъртания“ и „мошеничества“, заради които Ленин му е сложил прякора „Юдашка (малкия Юда) Троцкий“. През 1916 г. Троцки заедно със своето семейство се заселил в Ню Йорк, но след февруарската (1917 г.) буржоазна революция и установилото се „двувластие“ (на временното правителство и работническия съвет на Петроград) по масонска линия бил изпратен в Русия с мисия да оглави съставения предимно от меншевики Петроградски съвет на работническите, войнишките  и селските депутати (а после и цяла Русия). Но до неговото пристигане (май 1917 г.) в Петроград по призив на Ленин, този Съвет бил овладян от няколкостотин болшевики. При това положение, за да оцелее в политическия живот, Троцки е избрал да премине на страната на болшевишката партийна фракция и под ръководството на В.И. Ленин да разгърне своите ораторски способности.  През август 1917 г., Троцки е станал член на болшевишката партия и е избран за член на нейния централен орган. Към края на септември е избран за председател на Петроградския съвет на работническите, войнишките и селските депутати. Така, че представяния за социалистически революционен вожд Лев Троцки е станал „болшевик“ едва в навечерието на подготвяното (октомври 1917 г.) болшевишко въоръжено въстание. През периода 1903-1917 г., той е бил отявлен меншевик- социалдемократ, който отстоява предимно интересите на финансовата буржоазна класа.  Според Владимир Ленин  в „юдашка Троцки“ е имало „нещо лошо“ (5) , злостно, а светогледът му е изпълнен с „неболшевизъм“ (6). Независимо от това през лятото на  1917 г., когато се криел във Финландия и пишел книгата „Държавата и революцията“, Ленин чрез посещавалия го Й. Сталин е дал съгласие за приемане на Лев Троцки  в болшевишката партия. Преценил е, че като добър организатор и оратор, той (Троцки) би могъл да  бъде полезен в предстоящата социалистическа революция.

На 16 октомври 1917 г. т.е. десет дни преди болшевишкото въоръжено въстание в ЦК на РСДРП (б) по предложение на В.И. Ленин е създаден „Военно-революционен център”, съставен от Свердлов, Урицкий, Дзержински, Бубнов и Сталин (първите двама са родени в еврейски семейства). Този въстанически орган е превърнат във „Всерусийски военно-революционен център”, ръководен от В.И.Ленин, а в Петроград е формиран местен „Военно-революционен комитет”, начело с председателя на Петроградския съвет Л. Троцки.

В сформираното от В.И.Ленин първо болшевишко правителство е имало шестнадесет министри, от които само един е бил евреин (Лев Троцки). Министерството на социалната политика е било оглавено от хубавицата Александра Колонтай, която е първата жена министър в историята.  Тя е дъщеря на руския генерал  Михаил Домонтович, който е участвал в руско-турската война (1877-1878 г.) и е бил губернатор (1878-1879 г.) на българския град Търново. Тогава шестгодишната Александра е живяла в България.

Безспорно буржоазната  революция в Русия е организирана и ръководена от представляващите буржоазията масони и меншевики-социалдемократи, а социалистическата революция – от болшевики-комунисти, които са отстоявали интересите на работниците и селяните. Главен ръководител на социалистическата революция е бил В.И. Ленин, който от „всички съвременни нему велики хора”, „най ярко” е въплъщавал „гениалността”(7).

Бележки:

(1) Ф.М. Достоевский, Полное собрание сочинений, изд. „Наука“, Ленинград, 1983 г.,Т. 25, с. 82.

(2) Цитирано по Владимир Карпов, Генералиссимус, М. „Вече“, 2007 г., Книга първа, с. 7.

(3) Маркс, Енгелс, Съчинения, изд. на БКП, София, 1968 г.., Т. 23, с. 38.

(4) Соболев Г.П. Тайный союзник. Русская революция и Германия, СПб, 2009, с. 173-174.

(5) Максим Горки, Избрани произведения, изд. „Народна култура“, София, 1968 г., Т. 6, с. 672.

(6)  В.И. Ленин, Письмо к съезду, между 23 декабря 1922 г. и 4 января 1923 г.

(7) Максим Горки, Избрани произведения, изд. „Народна култура“, С. 1968 г., Т. 6, с. 634.