Проф. д.ик.н. Ангел Димов
Българите и македонците са родствени народи. Родствената им връзка е по линия на многобройните славяни, които през VI век са се преселили от днешна Русия и Украйна на Балканския полуостров. Тези славяни заедно с местни племена (траки, македонци) са образували балканските народности (българска, македонска, сръбска и т.н.), които се родеят с русите, беларусите и другите народи от великото славянско семейство. В Мизия, Тракия и Македония е имало славянски князе и племенни обединения преди 680 г., когато от Бесарабия са дошли на мизийска земя предвожданите от хан Аспарух прабългарски племена.
Българският и македонският народ имат почти еднаква средновековна история. Тяхното национално възраждане започва през първата половина на XIX век, когато в турската империя е дадено право на поробените българи и македонци да купуват местни султански земеделски земи. Оттогава в българската и македонската общност бързо нараства броят на богатите чорбаджии, търговци и фабриканти. Формира се буржоазна класа и интелигенция, която издига идеята за освобождаване на България и Македония от турско владичество (още през 1871 г. в своя вестник „Македония“ Петко Славейков съобщава за възникналия „македонски въпрос“ – в смисъл на национално възраждане). Развитието на обществените производителни сили (хора и средства за производство) в двата турски вилаета способства за разширяване на пазарните, образователните и културните връзки между хората и за разгръщане на закономерния процес на формиране на българска и македонска нация и държава. Този процес е протичал преди състоялия се през юли 1878 г. в Берлин конгрес, на който представителите на големите западноевропейски монархически държави (Англия, Австро-Унгария и Германия) са решили да бъдат създадени Княжество България и Източна Румелия, а Одринска Тракия и Македония да останат в границите на Турция.
За освобождаване на Одринска Тракия и Македония от турското владичество местни българи (предимно възпитаници на Българската мъжка гимназия в гр. Солун) са поставили началото на организираното македонско национално-освободително движение. Те са предприели борба за създаване на самостоятелна македонска държава, като в Македония бъде изградена широка мрежа от тайни революционни комитети (подобно на тези, създадени в България от народния водител Васил Левски), които да подготвят и вдигнат общонародно антитурско въоръжено въстание. По онова време половината от хората, живеещи на македонска земя, са смятани за българи, а останалите – за гърци, турци, сърби, цигани и евреи. Българите са очаквали материална помощ и от страна на вече освободеното (1878 г.) с руска военна сила Българско Княжество.
През 1893 г. в Солун е създадена Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Решено е тази организация да способства за освобождаване на Македония и Одринска Тракия от турско владичество и за образуване на автономна македонска държава. Нейни основатели са предимно работещи в града (Солун) и солунската Българска мъжка гимназия личности, като Даме Груев (1872-1906) от Битоля и лекаря Христо Татарчев (1869-1952) от Ресен. В издадените през 1920 г. в София спомени първият председател на ВМОРО Христо Татарчев пише, че основателите на организацията били за образуване на автономна Македония, която „може да послужи за обединително звено на федерация на балканските народи“. Те не приемали гледището за присъединяване на Македония към България, тъй като имало опасност от съпротива на съседните и великите държави (вероятно и на живеещите на македонска земя сърби и гърци). За реализация на тази идея е водил самопожертвувателна борба и Гоце Делчев (1872-1903 г.), който след 1896 г. се е утвърдил като авторитетен водач на ВМОРО. Но изглежда, той се е борил и за основаване на Република Македония, защото с подкрепялия го в борбата гениален български поет Пейо Яворов са гравитирали към насоченото срещу монархията социалистическо движение.
Посочените идеи на създателите на ВМОРО съответстват на предлаганата от Комунистическия интернационал политика за решаване на националния въпрос. Тази политика (научно обоснована в множество публикации на комунистическите, болшевишките лидери В.И. Ленин и Й.В. Сталин по националния въпрос) почива на два демократични принципа – право на народите на самоопределение и право на тяхното отделяне. Въз основа на посочените принципи след Втората световна война (1939-1945 г.) югославският президент Йосип Броз Тито (1892-1980 г.) е насърчил формирането на македонска нация и държава и е привлякал мнозинството от македонския народ на страната на Сърбия. Приложил е знанията, които е придобил през 30-те години на ХХ век в Международната ленинска школа (Москва), когато неин директор е бил българският преподавател и политик Вълко Червенков.
Естественият ход на национално-освободителната борба в Македония е прекъснат при прилагането на политиката на насилствено (чрез войни, атентати, терор) присъединяване на Македония към царство България. Тази политика е водена главно от българските царе Фердинанд (1861-1948 г.) и Борис III (1894-1943 г.) и македонските лидери (от гр. Щип) Тодор Александров (1881-1924 г.) и Ванче Михайлов (1896-1990 г.), които през 1919 г. са възстановили Солунската ВМОРО и са я преименували на Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО).
Началото на посочената анексионистична политика е поставено през 1895 г., когато по волята на княз Фердинанд в столицата на Българското княжество София е учреден Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК). Главната задача на този комитет е била да способства за освобождаване на Македония и Одринска Тракия от турско владичество и за присъединяването им към владенията на българската Сакскобургготска династия. В резултат на тази анексионистична политика и на включването на българската държава в Първата (1914-1919 г.) и Втората световна война на страната на побеждаваната Германия са убити и прогонени от македонска земя около един милион българи и български македонци. Предизвикано е враждебно отношение на повечето македонци към българите. През 1919 г. под диктата на буржоазните лидери на Англия и Франция (победителки в Първата световна война), Македония е разделена на три части: Егейска с център гр. Солун; Вардарска – Скопие; Пиринска – Горна Джумая-Благоевград. Големите македонски части с многочислено население са дадени на Гърция (Егейска Македония) и Кралство Сърбия (Вардарска Македония, а на победеното българско царство е придадена малката Пиринска Македония.
При осъществяването на политиката на насилствено присъединяване на Македония към България са извършени убийства на десетки видни български политици и македонски дейци. Лидерите на Върховния комитет („върховистите“) и на ВМРО ги осъдили на смърт, защото са отстоявали идеята за основаване на автономна македонска държава и са призовавали българските монарси да поддържат добри отношения с правителствата на Русия и Сърбия. По нареждане на монархо-фашистките водачи на ВМРО Тодор Александров и Ванче Михайлов е убит (1921 г.) земеделският министър на вътрешните работи и народното здраве Александър Димитров. Въпросните водачи активно са участвали в извършения на 9 юни 1923 г. държавен преврат и по поръчение на Двореца са изпратили в с. Слововица, Пазарджишко, преките убийци на великият български публицист, политик и държавник Александър Стамболийски (1879-1923 г.). По-рано (1915 г.) в угода на цар Фердинанд е убит пиринският воевода Яне Сандански (1872-1915 г.), задето е изразил становището, че българската държава би трябвало да се включи в Съглашението – Русия, Англия и Франция. В изпълнение на смъртната присъда, издадена от Ванче Михайлов е убит и българският депутат комунист от Серско (Егейска Македония) Димо Хаджидимов (1875-1924 г.), чийто чичо е баща на народния лечител Петър Димков. За коминтерновски възгледи е осъден на смърт (от Ванче Михайлов) и роденият в Кукуш Димитър Влахов (1878-1952 г.), който се спасил чрез укриване в Сърбия, откъдето е допринесъл за образуванието (през 1945 г.) на Народна Република Македония в рамките на Федеративна социалистическа република Югославия – СФРЮ. При разрушаването (през септември 1991 г.) на Югославия Социалистическа република Македония става самостоятелна държава. През 2019 г. по настояване на Гърция е наименувана Република Северна Македония.
След антидинастичния военен преврат (през 1934 г.) ВМРО е закрита и нейният лидер Ванче Михайлов се укрива в Турция и Хърватия. По време на Втората световна война той е сътрудничил на германските нацисти и италианските фашисти и е организирал атентати в окупираните македонски земи.
При социализма (1944-1989 г.) у нас емигрантите от Македония са имали читалищен дом в центъра на София и македонски културно-просветни дружества. През декември 1990 г. тези дружества са преименувани на ВМРО и започват да извършват политическа дейност. В нощта на 10 януари 1997 г. група активисти на ВМРО с червено-черни знамена активно участваха в погрома на сградата на Народното събрание на Република България и опитите за убийство на осем социалистически народни представители. Месеци след извършените през пролетта на 1999 г. американски и натовски бомбардировки над Белград (Сърбия) ВМРО е регистрирана като политическа партия, която води антиславянска, антикомунистическа и антинародна евроатлантическа политика. Нейни лидери стават български държавници, депутати и евродепутати като стопанисват наследените от македонските културно-просветни дружества имоти, използват за избиратели потомци на македонски бежанци и се представят за български националисти и защитници на останалото сравнително малко на брой българско население в Република Северна Македония. Те се мъчат да потулят факта, че през 1943 г. в Македония българските окупационни войски и власти са извършили депортирането на хиляди евреи и са убили (край Кавадарци) 12 младежи, заподозрени в укривателство на антифашистки партизани. Представят своите предшественици (Тодор Александров и Ванче Михайлов) за български герои и големи политици, въпреки че обществената им дейност се е свеждала до формиране на паравоенни чети и организиране на терористични акции, атентати и убийства. Обявяват Георги Димитров и други български комунисти за „национални предатели“, понеже след Втората световна война са предприели мерки, насочени към обединяване на Пиринска с Егейска и Вардарска Македония в рамките на Южна славянска федерация (както е известно Македония е разделена през 1919 г. по вина главно на цар Фердинанд, „върховистите“ и лидерите на ВМРО).
При наличието на самостоятелна македонска държава се натрапва въпросът защо в българското общество има партия ВМРО? Какво кара нейни лидери да прокарват евроатлантическата политика, чрез която българската нация се изолира от великия братски руски народ и се открива пътят на натовска Турция отново да завладее българските и македонските земи.
Краткият преглед на отношенията между българския и македонския народ показва, че българската политика спрямо Македония би трябвало да почива на следните политически принципи: признаване правото на македонския народ на самоопределение; взаимноизгодно сътрудничество и братска взаимопомощ; доброволно участие в междудържавни славянски съюзи; научно, вярно отразяване на историческите факти и събития; отказ от образуване на етнически партии.
