Проф. дикн Ангел Димов, председател на Социалистическа партия „Български път“
През 2025 г. в България се отбеляза 140 годишнина от Съединението (на 6 септември 1885 г.) на Княжество България с Източна Румелия и от победата на българските воини в Сръбско-българската война (2 ноември – 9 декември 1885 г.). Организираха се тържества, публикуваха се статии и се направиха специални предавания по електронни медии.
Но честванията на тези събития се използват и за фалшифициране на историята. На тях се възхваляват и възвеличават чуждестранните български владетели (княз Александър Батенберг и царете Фердинанд и Борис III) и се насажда омраза към Русия и братския руски народ. Главни фалшификатори са неофашисти и представители на монархически фондации и клубове. Не е изключено това фалшифициране на историята да е своеобразна подготовка за реванш и реставрация на монархията в България.
Един от активните служители на такава монархическа организация е проф. Веселин Янчев. Сега той преподава история в Софийският университет „Св. Климент Охридски“ и служи при „Н.В. Цар Симеон II“, Фонд за опазване на историческото наследство на цар Борис III и царица Йоана (адрес: Царски дворец „Врана“, София, бул. „Цариградско шосе“ 9 км).
През юбилейната 2025 г. този професор бе вездесъщ коментатор на посочените събития, а също на атентата (16 април 1925 г.) в черквата „Света Неделя, гр. София, и на Септемврийското антифашистко въстание 1923 г. Участва в предавания (може би платени) на Българската национална телевизия (БНТ), СКАТ, You tube на Сдружение „Българската история“ и други частни медии. В тях възхвалява чуждестранните български владетели княз Александър Батенберг и цар Борис III и им приписва чужди заслуги. В същото време отправя несправедливи и фалшиви обвинения срещу Русия, комунистите и Третия комунистически интернационал в Москва. Внушава, че този Интернационал и съветските ръководители Владимир Ленин и Йосиф Сталин са „поръчали“ избухналото през 1923 г. у нас Септемврийско въстание, което се представя за част от „световната пролетарска революция“. Но през периода 1919-1926 г. посоченият Интернационал се ръководи от Григорий Зиновиев, Лев Каменев и Карл Радек, които само в Германия са направили неуспешен опит да приложат съчинената от техните сънародници Александър Парвус и Лев Троцкий „теория“ за „перманентната“ пролетарска революция.
В специално предаване на You tube на Сдружение „Българската история“ професорът фалшифицира историята, като „обясни“, че княз Александър Батенберг се е конфронтирал с руските царе, защото подкрепял българите за независимост от Русия (и за зависими от Австро-Унгария). Той каза, че „борбата за независимост, еманципация на България“ е в „основата на конфронтацията между Александър Батенберг и Русия“.
Истината е, че конфликтът между княз Батенберг и руските власти е заради водената от него антируска и антинародна политика. В тясна връзка с министри и дипломати на Австро-Унгария князът способства за изолиране на българите от своите руски освободители и за проникване на австрийски капитали в България и другите балкански страни.
Например през 1880 г. княз Батенберг уволнява правителството, оглавявано от русофила Драган Цанков, защото подкрепя руското предложение да се построи железопътна линия София–Търново–Свищов и отхвърля искането на Австро–Унгария неин представител да бъде избран за шеф на комисията за контрол на корабоплаването по р. Дунав.
Княз Александър Батенберг назначил немски офицери в българската армия. Потъпкал конституционната забрана в тази армия да се назначават чуждестранни офицери, с изключение на руснаци.
Постепенно князът се сдобил с неограничена държавна власт. На 27 април 1881 г. той извършва държавен преврат. Разпуска Народното събрание, суспендира Търновската конституция и установява режим на извънредните пълномощия (юли 1881–декември 1883 г.), който всъщност е военна диктатура.
След въвеждането на този режим видните българи Петко Каравелов и Петко Славейков емигрират в Пловдив. При тях от Русе идва Захарий Стоянов. Те започват да издават вестник „Независимост“, в който разобличават ненавистния княз Александър Батенберг. В София се завръщат през 1884 г., когато е възстановена Конституцията.
Посочените факти показват, че княз Александър Батенберг се занимава предимно с укрепването и разширяването на своята владетелска власт. Потвърждават истината, че само българи, които милеят за род и родина, като Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Гоце Делчев и Александър Стамболийски, жертват себе си за „чиста и свята република“ и за свободата и добруването на народа.
На 10.11.2025 г. проф. Веселин Янчев участва в предаването История.bg на БНТ. Той говори за Съединението на Княжество България с Източна Румелия и за Сръбско-българската война. Нарече Александър Батенберг „Негово Височество княз Александър I Батенберг“. Предложи да му се изгради паметник в София. Фалшифицира историята, като каза, че този княз е „направил много“ за „създаването на боеспособна българска армия“. Макар да е известно, че българската армия е създадена от княз Дондуков и руски офицери през годините на тяхното временно управление на Княжество България (юли 1878–май 1879 г.). Тогава се създава Военното училище в София и на 10 май 1879 г. са произведени първите 163 „прапоршчици“ – младши офицери. Месец след това (през юни 1879 г.) в България пристига новоизбраният княз Батенберг. Българската армия се формира и обучава през периода 1878–1885 г., когато в Княжество България военни министри са руски генерали. При тяхното министерстване, и най-вече на руския генерал Казимир Ернрот (1880 –1881 г.), е създадена близо 50-хилядна армия, съставена от млади войници и офицери с висок боен дух (тази войска е гарантът на Съединението).
Въпросният професор често повтаря фалша, че преди Съединението на Княжество България с Източна Румелия, „Русия изтегля руските офицери от България“. Твърди, че Русия искала Батенберг да се махне от българския престол, тъй като „не може да допусне такъв жизнено важен, определящ съдбата акт (Съединението) да бъде извършен под скиптъра на княза, а не под диктата на руската политика“. Този фалш се опровергава от редица факти. Например по време на Съединението служещите капитани и майори в Княжество България и Източна Румелия са получили офицерските си звания в Русия, а много от тях са служили в руската армия и се водят руски офицери. Например майорите Райчо Николов (1854–1885 г.) и Данаил Николаев (1852–1942 г.), които са преки извършители на Съединението в Пловдив, много години са служили в руската армия. Руски военачалници са назначили Райчо Николов за комендант на Пловдив, а Данаил Николаев за командир в румелийската милиция. Последният руски военен министър в Княжество България е ген. Иван Иванович Веймарн, който с Арнолд Ремлингер и другите останали малцина руски офицери напускат България дни след Съединението.
В посоченото предаване професорът саркастично отбеляза, че „единствен категоричен противник на Съединението е била Русия“. Но истината е, че Русия е воювала с Турция и е дала много жертви за създаване на обединена Санстефанска България, която включва Македония и има територия около 170 хил. кв. км. Тази България е разделена на свикания от Великобритания и Австро-Унгария Берлински конгрес (юли 1878 г.).
Изобщо Русия последователно е съдействала за осъществяване на Съединението. Отричането на това е проява на неблагодарност. След като Съединението е извършено, руският цар Александър III временно се въздържал да го одобри. Понеже то се признава от Великобритания и се „приема“ (на 8 септември 1885 г.) от княз Александър Батенберг с едничката цел запазване на княжеския му трон. При положение, че княз Батенберг „приема“ Съединението, царят го обвинява в нарушение на Берлинския договор. По този начин се стреми да предизвика неговата абдикация.
Но когато става ясно, че с поддръжката на Австро-Унгария и Великобритания княз Батенберг се вкопчва за престола, Русия признава Съединението. Това става на 5 април 1886 г. на повторно свиканата в Цариград междудържавна конференция за уреждане на източнорумелийския въпрос.
Във въпросното телевизионно предаване се казват суперлативи за княз Александър Батенберг и думи, които са гавра с паметта на храбрите офицери, изковали победата на българската армия в Сръбско-българската война. Изтъква се, че „седмици“ (януари 1886 г.) след края на тази война българските капитани се „превръщат“ от „национални герои“ в „национални предатели“. Защото „изменят на клетвата за вярност на княз Александър Батенберг“ и се опълчват срещу него.
Става дума за офицерите Петър Груев (1855–1942 г.), тогава началник на Военното училище в София; капитан Анастас Бендерев (1859–1946 г.), помощник на военния министър; капитан Радко Димитриев (1859–1918 г.), зам. военен министър. Тези офицери са завършили военни училища и академии в Русия, служили са в руската армия и са участвали в Руско-турската война 1877–1878 г. Те (за разлика от славословения младши офицер и княз Батенберг) са получили генералски звания и са написали ценни книги, посветени на военното дело. Тяхната чест не им позволява да служат на чуждестранния владетел Батенберг, който през януари 1886 г. се съгласява да се сключи българо-турска спогодба с клауза, даваща право на Турция да изпраща в България свои войски и да елиминира Русия.
Затова на 9 август 1886 г. под тяхно командване княз Александър Батенберг е детрониран и заставен да подпише прокламация към българския народ, че се отказва завинаги от българския престол.
Вероятно освен посочените офицери, проф. Веселин Янчев счита за „национални предатели“ великия български писател и русофил Иван Вазов и неговия брат ген. Георги Вазов. Защото те са участвали в детронацията, свалянето на княз Александър Батенберг от престола. След извършения през лятото на 1886 г. успешен контрапреврат (начело с председател на Народното събрание Стефан Стамболов), братята Вазови се спасяват, като емигрират в Русия (тогава Стамболов е назначил за български премиер германофила Васил Радославов, при чието властване са убити и изтезавани прославени българи русофили). През периода 1886-1889 г. в Одеса Иван Вазов е написал класическия роман „Под игото“.
Станалите през онова бурно време събития са описани в книгата: Ангел Димов, „Злодеяния на Кобургите в България“, БИСЕР, С. 2024, с. 9–40. В тази книга е доказано, че цар Александър III никога не е възнамерявал да окупира България. В отговор на тези заплахи и слухове (които и сега се повтаряха в разглежданото телевизионно предаване), царят собственоръчно е написал: „България, освободена по волята на моя августейши баща, не може по никакъв начин да бъде окупирана от руски войски“ (с. 40).
Този текст е доказателство, че не е имало реална опасност от „руска окупация на България“. Наличието му трябва да се използва за изобличаване на монархическите и неофашистките фалшификатори на историята.
