Автор: проф. Ангел ДИМОВ
След разрушаването (1991 г.) на Съветския съюз и на държавния социализъм в България се налага политика на реванш и реабилитация на Кобургите (бившите царе Фердинанд, Борис и Симеон и техните наследници). Отрича се състоялият се на 8 септември 1946 г. референдум за премахване на монархията и одобреният на него закон, в чийто чл. 1 пише, че „цар Симеон II и Сакс-Кобургготската династия се лишават безвъзвратно от всички лични и имуществени права, преимущества и титли, свързани с българския престол“ (Държавен вестник, бр. 174 от 2 август 1946 г.).
Политиката на реабилитация на Кобургите включва и мерки за разпространение на мита, че българските евреи са спасени от цар Борис Трети. Този мит се повтаря и в публикуваната от журналистката Даниела Горчева статия, озаглавена „Прочит на историята: За трагедията на евреите в Солун“ (в. „Дневник“, 7 и 8 юли 2012 г.), където пише, че той (Царят) бил „виновен за запазването на българските евреи“ и „затова има смисъл в това, че немски агенти го убиват“.
Истината е, че за да укрепи и увековечи Кобургската династия и да осигури стабилен царски трон на своя син „Симеончо“, цар Борис Трети се съюзил с германските нацисти и дал съгласие за депортиране на евреите от Царство България. През първото десетдневие на март 1943 г. в Полша (където се намирали лагерите за умъртвяване) са изселени 11 343 души от новоприсъединените към България земи (Беломорска Тракия и Македония). После той наредил да бъде преустановено дискретното изселване на десетки хиляди евреи от „стара“ България, защото месец по-рано край Сталинград е била разгромена и пленена милионна германска войска и се разколебала вярата му в крайната победа на хитлеристка Германия. Освен това някои от по-прозорливите царски депутати, начело с подпредседателя на парламента Димитър Пешев, предупредили своите колеги (индиректно и Царя), че могат да бъдат обвинени в геноцид.
От Дневника на премиера проф. Богдан Филов (Изд. на ОФ, С., 1990 г.) и други автентични документи и свидетелства на очевидци става ясно, че „еврейският въпрос“ (изселването на евреите от страната и изпращането им в Полша за умъртвяване) е бил прерогатив единствено на цар Борис III. В угода на германските лидери той е нареждал (чрез дворцови служители) на българското правителство да прилага антиеврейска политика. Тази политика била следвана и от 25-ото Народно събрание (в което две трети от общо 160 депутати били избраници на Царя). Например царското мнозинство в парламента е отхвърлило внесената (на 19 март 1943 г.) от своя зам.-председател Димитър Пешев подписка на четиридесет и трима депутати за предотвратяване депортацията на българските евреи.
Анализите показват, че водената от цар Борис III антиеврейска политика е съобразнена с хода на Втората световна война. Едни са били целите и механизмите на тази политика по време на победоносното нашествие на германските войски в Съветския съюз, а съвсем други след техния разгром от съветската Червена армия. Докато германските войски жънели победи, антиеврейската политика у нас била насочена към ограничаване правата на евреите и отнемане на тяхната собственост (първоначално германските нацисти и техните съюзници, в т.ч. цар Борис III, са смятали да изчистят Европа от евреите и комунистите след окончателната победа на хитлеристка Германия във войната). Когато обаче стотици хиляди германски войници били убити при опита им да превземат Москва (края на 1941 г.), в царската антиеврейска политика били включени механизми и способи за изселване и изтребване на евреите.
Общо взето се очертават три етапа в прилаганата от цар Борис Трети антиеврейска политика. Първият етап започва през 1940 г. и продължава до началото на 1942 г., когато германските войски завладявали западноевропейски и руски земи. На този етап у нас са приети два закона: за защита на нацията (с който е поставено началото на дискриминацията на българските евреи); за еднократен данък (в размер на 25 %) върху имуществата на лицата от еврейски произход, довел до ликвидация на предприятията на евреите и до пълното им елиминиране от стопанския живот на страната. През лятото на 1941 г. са касирани и изпратени в концентрационни лагери девет депутати (осем комунисти и един земеделец), защото през декември 1940 г. се противопоставили на приемането на антиеврейския закон за защита на нацията.
Вторият етап започва след постигнатия (февруари 1942 г.) край Москва първи разгром на милионна германска армия. На този етап (обхващащ периода февруари 1942 г. – януари 1943 г.) е започната и завършена подготовката за изселване на евреите в Полша. Приет е (лятото на 1942 г.) законът за създаване на Комисарство по еврейските въпроси (към Министерството на вътрешните работи) с около 400 служители и предмет на дейност изселване на евреите от българските земи. Това Комисарство е създадено и в духа на взетото през януари 1942 г. в германската Главна служба за сигурност на ул. „Гросен-Вензее“, Берлин, решение за прехвърляне на евреите на Изток (Полша), където по думите на Хитлер е следвало да се открие „възможност за решение“ на „еврейския въпрос“. През есента на 1942 г. е приета Наредба-закон, по силата на която в „освободените“ (през 1941 г.) земи (Беломорска Тракия и Македония) се признава българско поданство на заварените поданици, включително на гърци и сърби. Но тази Наредба не се отнасяла „за лица от еврейски произход“ и била част от подготовката за тяхното изселване (изселването на български поданици било незаконно).
Третият етап (януари – май 1943 г.) започва след поражението на германските войски в Сталинградската битка и началото на подготовката на съветската Червена армия за освобождаване на поробените от нацистите народи, включително евреите. След тази битка цар Борис Трети се заел тайно и в късна доба да извърши депортацията на евреите от „обединена“ България и после с присъщото си лукавство да прехвърли вината за това злодеяние на българи (Кобургите са потомци на покатоличени маджарски евреи, които си купили аристократичните титли от австро-унгарския императорски двор). На 22 февруари 1943 г. е подписана (от шефа на Комисарството по еврейските въпроси Александър Белев и германския представител на Гестапо Теодор Данекер) българо-германска спогодба за изселване на първата партида от 20 хиляди евреи. Изпълнението на тази спогодба започнало в началото на март 1943 г., когато над 11 хиляди евреи от Беломорска Тракия и Македония са изпратени в Полша. Веднага след това на територията на „стара“ България се пристъпило към събиране в тютюневи и други складове на останалите за депортиране по договор около 9 хиляди евреи, главно „болшевишко-комунистически елементи“. Но след като група депутати, митрополити и други общественици узнали за извършващото се поредно изселване на евреи и го направили достояние на широките народни маси, уплашеният от устремената към България Червена армия цар Борис III наредил да бъде спряна въпросната депортация. Той най-сетне проумял, че хитлеристка Германия (на която се осланял да опази династията му от „болшевиките“) губи войната и към края на март 1943 г. казал на своя премиер проф. Богдан Филов, че „германската кауза“ вече е „пропаднала“ („Дневник“, с. 565). Царят започнал да отлага по-нататъшната депортация на евреи, включително комунисти и да „лавира“ с оглед да спаси своята династия, за чието запазване и укрепване през периода 1923-1943 г. са избити десетки хиляди българи, в т.ч. великия български политик Александър Стамболийски и народните поети Гео Милев, Сергей Румянцев и Никола Вапцаров.
В същото време цар Борис III се опасявал, че ако не изпълни одобрения от него договор за депортиране на българските евреи, германските нацисти могат да върнат Добруджа на Румъния, чиито войски воювали срещу съветската армия в Русия. При предпоследното си посещение в Берлин (първите дни на април 1943 г.) Царят провел разговор по „еврейския въпрос“ с германския министър на външните работи Йоаким фон Рибентроп. Тогава цар Борис III (чиито хронични болести – гръдна жаба, подагра и ишиас – били в напреднала фаза) нямал куража и доблестта да признае, че вече е безсилен да продължи изселването на български евреи (след депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Македония) и дълго обяснявал на своя събеседник, че „евреите у нас са шпаньоли“ (испанци), малко на брой и „съвсем не играят тази роля, както в други страни“ („Дневник“, с. 567). Накрая Рибентроп влязъл в положението на Царя и промълвил: „евреите си остават винаги евреи“.
След този разговор той изпратил на германския посланик в Царство България Адолф Бекерле директива № 422 от 4.IV.1943 г., в която го осведомява за разговора си с цар Борис Трети по еврейския въпрос.
„Царят – пише Рибентроп – ми заяви, че досега е дал съгласието си за изселването в Източна Европа само на евреите от Македония и Тракия. От евреите в самата България той иска да изсели само малък брой болшевишко-комунистически елементи. Останалите пък 25 000 възнамерява да събере в концентрационни лагери в страната, защото се нуждаел от тях за строежи на пътища“.
Очевидно по време на Втората световна война цар Борис III е изпратил на заколение хиляди евреи. Този исторически факт не може да бъде отречен с безсрамни лъжи и безочливи твърдения. Тогава българските и още милиони евреи в Европа са останали живи благодарение на постигнатия в Русия пълен разгром на германските нашественици от Съветската армия. Ако тази славна армия е била победена от „храбрите германски войски“, Царят е щял да изпрати още десетки хиляди български евреи в лагерите за умъртвяване.
В. „Нова зора“, бр. 39, 6.VIII.2012 г.
