Време е да се каже истината и да се опровергаят фалшификациите
на историята, която вършат пещерните антикомунисти
Проф. д. ик. н. Ангел Димов
Напоследък в междудържавния военно-политически алианс НАТО и Европейския съюз (ЕС) са приети резолюции (съответно „за европейската съвест и комунизма“ (2008 г.,) и „относно европейската историческа памет за бъдещето на Европа“ (19 септември 2019 г.), в които се осъжда „сталинският социализъм“ и се поставя наравно с германския нацистки режим. Посредством тези резолюции, Еврокомисията и правителствата на страните-членки се задължават ежегодно да осигуряват пари за почитане паметта на „жертвите на сталинизма“ (предимно участници в заговори за узурпиране на държавната власт).. Във връзка с това се подправя, фалшифицира историята на източноевропейския социализъм, на Втората световна война и на „Работническо-селската Червена армия“ (РККА). Разпространяват се клевети и измислици за „сталинския режим“ и болшевиките (комунистите) и им се приписват постъпки и престъпления, сходни на тези, извършени от фашисти, нацисти и евроатлантици (глобални тоталитаристи).
1. Фалшификация на историята на Червената армия в България
Както е известно на 8 септември 1944 г. в България са навлезли командваните от маршал Фьодор И. Тоблбухин войски на трети украински фронт на Червената армия. Те са изпълнявали главно две задачи: да се прогонят разположените по време на съветската Отечествена война (1941-1945 г.) на българска земя около 30 хил. немски войници и офицери; да бъдат разгромени намиращите се в Гърция, Македония, Албания и Сърбия германски военни части, чиято численост е била около 150 хил. души.
Няколко дни, след като тези съветски войски са освободили селищата в Източна България, почти всички германци са напуснали българската територия (малцина са пленени от моряци на съветския Черноморски флот в приста-нищата на Варна и Бурга). С пристигането на тези съветски войски в Източна България е премахната опасността от германско противодействие на извър-шеното през ноща на 9 септември в нашата страна въоръжено народно въстание срещу тоталитарният монархофашистки режим. В това въстание не са участвали намиралите се на над 400 км от българската столица София съветски войски.
Тази историческа истина, обаче се преиначава от местни евроатлантици, псевдопатриоти и някои университетски преподаватели. Те „усвояват“ народни пари като подправят историята на социалистическа и постсоциалистическа България съобразно с антикомунистическите и антируските натовски и евросъюзни резолюции.
Например през 2011 г. преподаватели от софийския „Нов български университет“ на американския спекулант Джорж Сорос тиражират лъжата, че на девети септември 1944 г. съветската Червена армия е „превзела България“.
През лятото на 2019 г. в българското министерство на образованието и науката с министър Красимир Вълчев са утвърдени няколко учебници по българска история за десети клас. В един от тях, 58-ми урок („Илюзиите на народната демокрация“) е написано: „На 8 септември (1944 г.) Червената армия навлиза в България, а на следващата сутрин с военен преврат на власт идва правителство на Отечествения фронт (ОФ) начело с Кимон Георгиев“. В това изречение нарочно са смесени две събития (навлизането на съветските войски на българска територия и извършеното на 9 септември 1944 г. народно въстание), за да бъде внушено на още проглеждащите към света деца, че съветската Червена армия е участвала в девето- септемврийския „военен“ преврат (в същност това е началото на дълбок социален преврат, на революционен преход от капитализма към социализма). По-нататък в този урок се съдържа следното еклектическо и лъжовно изречение „Сталин лавира – нарежда да не се налага съветски режим, а народна демокрация, но с Чърчил договаря съветски контрол над вече окуприрана България“.
На 9 октомври 1944 г., когато в Москва е бил английският премиер Уистън Чърчил и съветската армиа е воювала на територията на Югославия е почти невероятно триумфиращия Й. Сталин да е „лавирал“ т.е. да се е нагаждал според условията. Той е съгласувал съветската политика към България с авторитетния български комунистически лидер Георги Димитров, по чиято идея след 9 септември 1944 г. у нас е установена народна демокрация. Обикновено лавират недалновидни политици, които са зависими от лидери на велики държави. Например седмици преди да почине (28 август 1943 г.) българският цар Борис трети е проумял провала на своята продинастична и прохитлеристка политика и често на глас повтарял: „Ще лавирам, ще лавирам още малко, но май наближава краят на играта“. Освен това по време на въпросната вечеря в Москва не Й. Сталин, а Уинстън Чърчил е написал на лист хартия руското влияние в българската държава да бъде 75%. Ако на 8 септември същата година вместо Червената армия у нас са били влезли струпаните до българската граница турски войски с двадесетина английски и американски офицери, той (Чърчил) сигурно е щял да напише в България английското влияние да бъде 90%.
На с.229 на въпросния учебник е написано, че през първата половине на 50-те години на ХХ век т.е. когато у нас е извършвано масовото коопериране на земеселските стопани „стихийно“ възникнали „въоръжени чети“ на „горяните“. Тези чети се появили „в отговор“ на извършени от комунистическата власт „политическите репресии“ (изпращане на „противонародни елементи“ в трудово-възпитателни общежития – „лагери“).
В същност „горяните“ са финансирани от чужбина и подстрекавани от английското радио ББС едри земевладелци и техни деца, които пречеха на извършваното от комунистите уедряване (по пътя на кооперирането) на дребните земеделски парцели и подготвянето им за механизирано отглеждане на салскостопанските култури и животни. Тяхната „антикомунис-тическа съпротива“ включваше предимно саботажи: чупене на доставени от Съветския съюз на новоучредени земеделски кооперации първи трактори и комбайни; палене на житни снопи (приготвени за вършитба) в кооперативни блокове и стопански дворове; опожаряване на речни мелници (като дете пасях домашната крава и една лятна привечер видях как на Чешнигировската река (чието начало е от р. Чая в южния край на Асеновград) едно-временно пламнаха три воденици, подпалени от „горяни“, които бяха заловени от народната милиция. „Горяни“ са запалили и намиралите се в стопанския двор на земеделската кооперация на с. Катуница, Пловдивско огромни камари житни снопи. Стотици кооператори в т.ч. моите родители гасиха през лятната нощ пожара, но всичко изгоря и през зимата кооперации от съседни села снабдяваха с хляб над 3000 жители на с. Катуница (тогава над 70% от българското население живееше в селата).
Впрочем в социалистическата (народовластническата) държа-ва, която днес някои господа лукаво наричат „тоталитарна“, кооперирането на частните ниви е извършено доброволно (с изключения на някои извращения на местно ниво). През пролетта на. 1992 г., когато бългалската държава бе обявена за „демократична“ и „свободна“ и се управляваше от партията Съюз на демократичните сили (СДС), насилствено (включително с полиция и кучета) бяха ликвидирани хиляди земеделски кооперации, а имуществото им (машини, оборудване, напоителни съоръжения) беше разграбвано, разпродавано на безценица и откарваано в Турция. Главно по тази причина селските труженици в над 160 български села се вдигнаха на бунт и месеци наред бранеха кооперативните сгради, животни и селскостопанска техника (това значимо събитие в историята на постсоциа-листическа България не е отразено в раздела „България след 1989 г.“ на разглеждания учебник). „Горяните“ се бориха за запазване на феодалните поземлени отношения – земите им да се обработват от аргати и наети работници с волове и дървени рала. В този смисъл тяхната „антикомунстическа“ кауза е ретроградна и и вредна за обществото. Изкуственото им героизиране в учебници и прожектирани напоследък пошли и будещи отвращение теливизионни филми обърква представите на децата за националните герои, извършили налодополезни дела. То учи, че на „борците“ срещу „комунизма“ всичко е позволено, включително да прилагат терористични, диверсионни и саботажни средства.
Друг утвърден от въпросния министър и пуснат за продажба учебник по българска история за десети клас съдържа измислицата, че през 1939 г. германският канцлер Адолф Хитлер се „споразумял с Мусолини и Сталин за преразпраделението на Европа“ (тази злоумишлена измислица се опровергава от факта, че през посочената година Хитлер е завладял Чехословакия и Полша, подготвяйки завземането на Съветския съюз и унищожаването на своя класов враг Й. Сгарин). В този учебник е написано и следната неправда: „Политическите промени се извършват в условията на окупация на България от съветската армия, военно положение и участие в заключителния етап на войната срещу Германия“. Няма посочени факти, доказващи, че на българска земя е имало „окупация“, при която държавата се управлява от съветска военна администрация.
Истината е, че през септември 1944 г. „Работническо-селската Червена армия“ не е воювала срещу българския народ и не е „превзела (завладяла с бой) България“. Тази армия никога не е „окупирала България“. При нейното навлизане в източните български градове (Силистра, Добрич, Русе, Варна, Бургас,) е посрещната тържествено от български военни части и местното население с музика, цветя, хляб и сол и развети червени знамена. Не е бил убит или пострадал нито един човек от българска и съветска страна. Българите са изразявали своата благодарност и признателност на Червената армия, задето ги е освободила от немссите завоеватели.
За това братско отношение на българите към съветските войски намиращия се във Фетещи (Румъния) маршал Георгий Жуков докладвал по телефона на главнокомандващия. В отговор Й. Сталин е заповядал: „Всичкото оръжие на българските войски да си остане у тях, нека се занимават с обикновените си работи и да чакат заповедта на своето правителство.“
Тази заповед е доказателство, че задачата на войските на трети украински фронт е била да продължат да преследват намиращите се в България, Гърция, Македония, Албания и Сърбея германски войски.
2. Освободителната мисия на Червената армия в България
Още към края на август 1944 г. съветското правителство е приело решилие за обявяване война на царство България. Причината е, че българското монархофашистко правителство, начело с Иван Багрянов (1 юни -2 септември 1944 г.) продължавало да „сътрудничи с фашистка Германия“. То и царските регенти всячески се мъчили да осуетят преминаването на съветски войскси през България. Задкулисно изпратили буржоазният политик Стойчо Мошанов в Цариград и Кайро да води преговори с английски дипломати за сключване на примирие между България и Англия и Америка и за окупиране на българската държава от турски и английски войски.(тази политика на „неутралитет“ е слевана и от правителството, оглавявано от лидера на БЗНС Константин Муравиев -2- септември -9 септември 1944 г.)
На 28 август в с. Панчарево, германският посланик Адолф Бекерле предал на главния регент проф. Богдан Филов и Иван Багрянов телеграма от Адолф Хитлер. Телеграмата е адресирана до тримата регенти – проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов и княз Кирил (брат на цар Борис трети). В нея отново е спекулирано със страхът на българските монархофашистки лидери от болшевиките и болшивизма, за да окажат военна съпротива на съветските войски. Изразено е съжаление „за това съдбоносно и трагично развитие на събитията“ и е изтъкнато, че „Мерките, които е готово да предприеме сегашното българско правителство ще предадат страната на болшевизма и тя ще бъде тласната в пропастта“. По-нататък се „прогнозира“, че „царското семейство няма да бъде спасено, а унищожено“ (съветски взвод е опазил живо и здраво семейството на верният му приятел цар Борис трети) Накрая се заявява, че „Германия ще продължи при всички обстоятелства борбата си към победа.“
След като прочели въпросната телеграма Филов и Багрянов близзо два часа са доказвали на Бекерле невъзможността да се окаже съпротива на съветската Червена армия. Адорф Бекерле казал, че в Берлин „били сигурни в победата след три месеца, когато се очаквало да бъдат готови новите оръжия“.(вероятно става дума за ракетите Фау).
Тогава наброяващата около 500 хиляди души българска армия, извършвала окупации и преследване на местни, гръцки и сръбски антифашистки партизани не би могла да спре устрема на закалените в битки войски на трети украински фронт на Червената армия. В него е имало три общоармейски армии (37-ма, 46-та и 57-ма), една (17-та) въздушна армия и два отделни механизирани корпуса (4-ти и 7-ми). На подчинение на неговия командващ маршал Ф.И.Толбухин е бил Черноморския флот и Дунавската военна флотилия. По изгответия от маршалите Г. Жуков и Ф. Толбухин оперативен план отделните армии трябвало да настъпят в три направлени- 46-та армия към Кубрат, 57-ма армия към Шумен, 37-ма армия към Добрич и Провадия. Освен тях двата гвардейски механизирани корпуса-съединения (4-ти и 7-ми) трябвало да преминат Стара планина и да освободят съответно Бургас и Карнобат (един танков корпус е наброявал около 12 хил. души и имал тад 1000 танка) .
През ноща на 8-ми срещу 9-ти септември 1944 г. войски от Софийски гарнизон, партизани и отечественофронтовци са арестували буржоазното правителство. Съставен е правителствен кабинет на ОФ, начело с Кимион Георгиев, лидер на политическия кръг „Звено“. То се обърнало към съветското правителство с предложение за примирие. Ведннага е разпускнало 25-то Народно събрание, чийто монархофашистки депутати с викове „ура“ са одобрили извършеното от цар Борис трети присъединяваане на България към Тристранния пакт и приело антиеврейските закони. Правителството на ОФ е обявило война на Германия и започнало изтегляне на българските окупационни корпуси (наброяващи по над 20 хил. души) от Сърбия, Гърция и Македзония.
На 9 септември 1944 г. по указание на Държавният комитет на отбраната на СССР, Върховното главно командване е прекратило придвижването на съветските войски в България. Войските на трети украински флот останали известно време в в освободените български селища Русе, Добрич, Варна Бургас, разположени на източната част на България. Съгласно със заповедта в 22 часа „войната“ е приключила без нито една жертва.
На 13 септември съветското ръководство е дало указание на командващите трети украински фронт дз взаимодействат с генералния щаб на българската армия. По-късно българското правителство включва България в антихитлеристката война и поставя нашата армия на разположение на съветското военно командване (така започва бойната дружба между българските и съветските войни).
Междувременно немското военно командване е заповядало на намиращите се в Гърция, Македония и Сърбия свои войски да разоражат българските окупационни корпуси (изпратени още към края на 1941 г. в Сърбия, Беломорска Тракия и Македония по искане на Вермахта).. След това да завземат линията София-Ниш-Белград. Възникнала опасността тези немски войски да нападнат и София.
В средата на септември 17-та въздушна армия е била прегрупирана в Пловдив, София и Лом, откъдето със самолети е воювала за освобождението на Югославия. Към югославската граница се е устремила и 57- армия на трети украински фронт. Тази армия е била предислоцирана в района на гр. Видин, Берковица и Лом. За освобождаването на Югославия заминала и 46.та армия на трети украински фронт. Към Югославия бързо се придвижил и 4-ти гвардейски механизиран корпус.
За охрана на българската столица командването на трети украински фронт е ризположило на северо-запад и юго-запад от нея 34-ти стрелкови корпус (около 5 хил. души) на 57-ма общовойскова армия. Този корпус е бил подсилен с пето отделение на мотострелкова бригада. Изглежда на 16 септември 1944 г. войски от тези съветски военни части са минали през София, където са посрещани с цветя, хляб и сол. А Отечественофронтовското правителство е организирало тържествено посрещане.
Както се очаквало на 17 септември немските войски са предприели провакационно настъпление в Северозападна България (към гр. Кула), което било отбито от части на редовната българска армия и партизански отнряд „Георги Бенковски“. Съсредоточените в района на гр. Видин значителни немски войски били изтласкани към Белгтрад от напредващите към Югославия армии и корпуси на трети украински фронт.
В Югославия към армиите и корпусите на трети украинскси фронт се присъединила нароосвободителната югославска армия с командир Йосиф Броз Тито и командваната от ген. Владимир Стойчев първа българска армия. В редица кръвопролитнти сражения немците били разгромени и Югославия освободена (на 20 октомври бил освободен Белград). След преместването на боевете в Унгария разположения до София съветски стрелкови корпус отново бил присъединен към 57-ма общовойскова армия. В края на войната (май 1945 г.) тази армия е била разформирована.
Поради струпването на големи турски войскови части до българската граница през октомври 1944 г. в Казанлък, Бургас, Ямбол и Елхово е била дислоципрана 37-ма общовойскова армия с командир генерал полковник Сергей Бирюзов. Тази армия и седми механизиран корпус са останали в посочените градове до лятото на 1947 г., когато в Париж вече е бил подписан мирния договор между воювалите държави по време на Втората световна война. Тези съветски военни части заедно с части на българската армия са пазили тила на ваюващите в Югославия, Унгария и Австрия войски на Трети украински фронт и са осигурявали безопасността на България. С подкрепата на съветските представители на въпросните преговори в Париж е била запазена и довоенната граница на победената българска държава с Гърция. Както е известно като държава победителка нейните власти са предявили иск българо – гръцката граница да се измести до Чепеларе т.е. на тридесетина километра от гр. Пловдив.
Посочените събития и факти дават основание да се заключи, че България никога не е била „превзета“ и „окупирана“ от съветската Червена армия. С употребата на тези термини се фалшифицира историята на българо-саветските отношения и се внушава на българите завинаги да прекратят вековната си дружба с братския руски народ. Първо, след освобождаването на източна България от немските завоеватели, сравнително многочислената българска армия не е била разоъжена. С цялото си въоръжение българските войни са застанали на страната на съветските бойци и съвместно се сражавали срещу немците. Второ, управлението на българската държава не е поето от съветска военна администрация. Били са насрочени парламентарни избори за август 1945 г., но по икане на лидери на буржоазни партии и чрез намесата на американски и английски представители на Съюзната контролна комисия в София са били отложени за ноември. ( през Втората световна война в окупирана Сърбия държавните проблеми са решавани от българска и немска военна администрация). Трето, обикновено окупацията се извършва за завземане на територии. Съветската Червена армия е изпълнявала освободителна мисия. След гигантски битки край Москва, Сталинград, Курск, Яш Кишенев, тя е освободила своята родина от немските нашественици, и продължила да ги преследва при изтеглянето им към Германия. Навлязла е в България, за да я освободи от немските завоеватели, които четири години (1941-1944 г.) са използвали построените на нея летища, пристанища и железопътни линии за унищожаване на съветски граждани и завладяване на огромните руски земи.
Публикувано във в. „Земя“, 07 Април 2020
http://www.zemianews.bg/index.php/patriot/80203-chervenata-armiya-osvobodi-balgariya-ot-fashizma.html
