Проф. дикн Ангел Димов, председател на Социалистическа партия „Български път“
След разрушаването (1990 г.) на социализма в българската държава нецарувалият цар Симеон II тормози и развращава нашата нация със своите измамнически обещания, фалшификации на закони и истории и присвоявания на държавни дворци, резиденции и гори. Той заблуждава българите, че е наследник на посочените държавни имоти, позовавайки се на два правно нищожни документа: списък на въпросните имоти, съставен през 1946 г. от правителството с премиер Кимон Георгиев и предназначен за насрочения на 8 септември 1946 г. референдум за премахване на монархията; решение на Конституционния съд (КС) от юни 1998 г., в което се констатира, че приетият на 31 декември 1947 г. закон за обявяване за държавна собственост на имотите на царете Фердинанд и Борис е „противоконституционен“.
1.Симеон Сакскобургготски
нарушава и фалшифицира българските закони
След установеното (1991 г.) абсолютно глобално господство на американската финансова капиталистическа класа Симеон Сакскобургготски изобщо не бръсне българските закони. Държи се като български владетел. Демонстративно не зачита закона, приет на състоялия се през септември 1946 г. у нас референдум. А както е известно, според чл. 1 на този закон „цар Симеон II и Сакс-Кобург-Готската династия се лишават безвъзратно от всички лични и имуществени права, привилегии и титли, свързани с българския престол“ (ДВ, бр.174 от 2 август 1946 г.).
Референдумът от 1946 г. е дело на повечето тогавашни лидери на българските буржоазни, земеделски и работнически партии и е протекъл в мирна и свободна обстановка. Признат е от наблюдавалите го американски, съветски и английски членове на Съюзната контролна комисия и от правителствата на великите държави САЩ, Съветски съюз и Великобритания. Невярно е твърдението, че въпросният референдум е проведен в условия на „окупация“ на България от съветската Червена армия. Тогава на българо-турската граница е имало съветска армия, противостояща на струпаните в Турция многохилядни войски.
Макар да е лишен „безвъзратно от всички лични и имуществени права“ на българска територия, Симеон Сакскобургготски бе избран за министър-председател на Република България (2001-2005 г.) и успя да натрупа огромно богатство. Той постига това с финансова и организационна помощ на живеещи в САЩ български евреи и като измами политически неграмотни българи, че идва (2001 г.) в България, за да повиши жизнения стандарт на населението и да бъде образец на „Почтеност. Почтеност във всичко“.
През годините, когато Симеон Сакскобургготски е български министър-председател, е извършено голямо ограбване и оплячкосване на българската държава и нация. Продадени са на чужденци стратегически държавни банки и предприяния, като Българска телекомуникационна компания, продадена на американския инвестиционен фонд “Адвент” само за 300 млн. долара (после препродадена за неколкократно повече долари); Банка ДСК (продадена на унгарци); построените с руска техническа и финансова помощ електроразпределителни дружества (продадени на няколко чуждестранни компании).
През 2002 г. с посредничеството на Кирил Сакскобургготски (син) в Лондон е извършена замяна на брейди с еврооблигации (сделка по външния български дълг), вследствие на която България е загубила над 1 млрд. долара. Размерът на заменения дълг е 2 млрд. долара, а получените комисионни сигурно са фантастични.
Като български министър-председател Симеон Сакскобургготски е злоупотребил с дадената му власт и е присвоил ползваните от неговия дядо цар Фердинанд и баща му цар Борис III държавни имоти. Това са дворците „Царска Бистрица“ и „Врана“; лятната резиденция „Ситняково“ в Рила планина; ловната хижа „Саръгьол“ и 16.5 хил. декара Рилски гори (по оценка на експерти общата им цена е около половин милиард евро).
Научните изследвания на имотните отношения между българската държава и Царя (като институция) показват, че посочените имоти винаги са били държавни. Това доказват и много архивни документи, включително „Описи“ на въпросните имоти, направени през 1920 г. от правителството с премиер Александър Стамболийски и през 1933 г. от цар Борис III (Ангел Димов, Българските „царски имоти“, Изд. Български аграрен съюз, С. 2010 г., с. 11 и 40). Първият „Опис“, изготвен във връзка със закона (от декември 1919 г.) за съдене на виновните (с цар Фердинанд начело) за причинените две национални катастрофи, доказва, че българските царе Фердинанд и Борис са нямали титули за собственост върху ползваните от тях имоти. Във втория „Опис“, съставен по нареждане на царя, е признато, че почти всички „царски“ имоти са построени върху държавни и общински земи. Посочено е, че за тях са извадени (през периода 1927-1933 г.) нотариални актове на името на Интендантството, което е било организационно звено в държавната дворцова администрация (в този „Опис“ не са включени имотите „Ситняково“ и „Саръгьол“).
След като не можа да спечели втори министър-председателски мандат (2005 г.), Симеон Сакскобургготски продължи да използва „магистратурата“ за узаконяване на присвоените държавни имоти. Той се съди с държавата в местните съдилища и Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)в гр. Страсбург. Досега е загубил окончателно водените от държавата дела за лятната резиденция Ситняково и ловната хижа „Саръгьол“. Но през октомври 2020 г. тричеленен състав (Маргарита Соколова, Светлана Калинова и Гълъбина Генчева) на Върховния касационен съд (ВКС) е приел незаконното и несправедливо решение, с което Симеон е станал собственик на държавния дворец „Царска Бистрица“. През юли 2021 г. Софийският апелативен съд (САС) в състав Иван Дачев, Мария Георгиева и Асен Воденичаров е отменил решението на Софийския градски съд и е решил, че Симеон Сакскобургготски е собственик на двореца „Врана“. Този състав е осъдил българската държава да плати на Симеон и сестра му Мария-Луиза разноските по делото в размер на около 160 хил. лева. Решението на САС почива на безразсъдни основания. Тези „основания“ повтарят направените от Симеон Сакскобургготски фалшификации на български закони. Повечето от тия фалшификации се съдържат в негови интервюта, поместени на страниците на в. „168 часа“ и противоконституционния сайт „Негово Величество Цар Симеон II“.
Симеон Сакскобургготски е заграбил български народни имоти чрез умишлено изопачаване на Закона за „обявяване държавна собственост имотите на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници“ (от 31 декември 1947 г. на Великото народно събрание). Изглежда, обладан от манията да притежава тези имоти, той е подстрекавал конституционния съдия Георги Марков към изопачаване на въпросния закон. Това изопачаване е направено така, че Симеон Сакскобургготски да узаконява своите имотни присвоявания въз основа на конюнктурните и имащи други предназначения закони: закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (жилища, магазини, ателиета) на граждани (от 21 февруари 1992 г.); закон (на депутата „Лучников“) за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (от 18 ноември 1998 г.).
В това криминално и позорно дело е въвлечен и създаденият през 1991 г. български Конституционен съд (КС). Този съд няма право да тълкува закони, приети преди неговото създаване, но през юни 1998 г. съдиите му, с доклодчик съдия Георги Марков, угоднически „разтълкували“ посочения закон от 31 декември 1947 г. Те неправомерно са приели решение, в което този закон е обявен за „противоконституционен“. В действителност въпросният закон точно отразява приетата на 4 декември 1947 г., т.е. месец по-рано, Конституция на Народна Република България. Член 7 на тази Конституция постановява, че горите на българска земя са „държавна, т.е. общонародна собственост“. Така че българските гори са „одържавени“ чрез „Димитровската Конституция“, а не посредством приетия месец по-късно (31 декември 1947 г.) закон, оповестяващ държавната принадлежност на „царските имоти“. Симеон Сакскобургготски е потъпкал републиканската Конституция, т.е. основния български закон ,като е завладяп 16.5 хил. дка български държавни гори.
Във въпросното конституционно решение престъпно е тиражирана повтаряната от Симеон фикция, че чрез въпросния закон от 31 декември 1947 е извършена „конфискация“, „национализация“ и „одържавяване“ на държавните „царски“ имоти. Тези термини липсват в текста на разглеждания закон и тяхното добавяне го изопачава и фалшифицира. В разглеждания закон е записано „да се установи справедливостта, като се възвърнат всички тия имоти на Народната република“ (Стенографски дневник, ВНС, 1293, 18.12.1947 г.). С посоченото Симеоново извращение се внушава, че ползваните от царската институция държавни имоти могат да бъдат „реституирани“, „върнати“ на Симеон по силата на приетите през 1992 г. закони за реституция на жилища, градски земи, магазини и ателиета на български граждани.
Законът от 31 декември 1947 г. само обявява, оповестява, съобщава, че „царските“ имоти са държавни. Чрез него е изпратено послание до правителствата на САЩ, Съветския съюз и Англия, че посочените имоти са държавни и не подлежат на конфисксация, както повелява подписаното на 28 октомври 1944 г. споразумение за примирие. Тогавашните законодатели, като прочутия защитник на евреите Тодор Поляков, и други юристи са знаели, че при наличието на одобрения на референдума (1946 г.) закон и на приетата социалистическа Конституция е излишно да се изготвя закон за „национализация“ на държавните „царски“ имоти. Тези законодатели са изготвили и приетия седмица по-рано (на 27 декември 1947 г.) „Закон за национализация на частни индустриални и минни предприятия“.
Изглежда, някои добри адвокати са обяснили на Симеон, че законът от 31 декември 1947 г. е констативен и няма правна сила. Затова той поискал от обслужващите го конституционни съдии да обявят за противоконституционен и закона, приет на проведения през септември 1946 г. референдум. На следващата 1999 г. в КС е заведено дело с докладчик съдия Димитър Гочев. То обаче е прекратено с основателния мотив, че не може да бъде „ревизиран народният вот“.
Сега „заклелия“ се (през 2001 г.) в републиканската конституция Симеон Сакскобургготски пак се представя за български цар с царство, чиято столица е дворецът „Врана“, откъдето вероятно с пари от времето на неговото министерстване той издържа свой „секретариат“, сайт „НВ Цар Симеон II“, царедворци.
2. Симеон Сакскобургготски
е фалшифицирал историята на двореца „Врана“.
Въз основа на тази фалшификация тричленният състав на Софийския апелативен съд му е е харизал държавния дворец „Врана“. Например невярно е твърдението, че държавата не е предоставяла от бюджета средства за неговото строителство. Този дворец бил построен уж през периода 1903-1914 г. с пари от „Цивилната листа“ на цар Фердинанд, майка му Клементина и получения от руския император Николай II заем в размер на 3 млн. златни франка. Фактите показват, че периодът 1903-1914 г. е определен и посочен, за да може да се показват документи за закупени през първите години на ХХ век от цар Фердинанд няколко парцела земя и да се доказва, че парите по линия на руския заем са преведени у нас преди да е започнато и завършено строителството на дворците „Царска Бистрица“ и „Врана“. Всъщност обаче разгърнатото строителство на двата двореца е започнало съответно през 1889 и 1890 г. и в общи линии е завършено към 1905-1906 г. Руският заем е получен едва през септември 1912 г. Документи доказват, че преди превеждането на руските пари е завършено и монтирането на германското оборудване „Сименс“ на елекроцентралата към построения много по-рано дворец „Царска Бистрица“. В написаното през 1911 г. „писмо-разписка“ на цар Фердинанд до руското правителство е декларирано, че „изплащането“ на получената сума се гарантира с „принадлежащия ми като собственост дворец, наричан двореца „Врана“ (Цочо Билярски, Цар Фердинанд-циник, измамник, лицемер, Изд. „Анико“, С. 2009 г., с. 83). Към тази разписка няма приложен нотариален акт за собственост върху двореца „Врана“. Руското правителство може да е знаело, че цар Фердинанд не е собственик на въпросния дворец, но не е реагирало, тъй като по това време под егидата на Русия се е формирал тройният съюз България – Гърция – Сърбия за освобождаване на Македония от многовековното турско владичество. Тази славянска мисия на Русия е била далеч по-важна от въпросния заем, който цар Фердинанд не е върнал. (Цар Фердинанд, Съвети към сина, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С. 1991 г., с. 29).
Друго доказателство, че дворецът „Врана“ е бил построен преди получаването на руския заем (септември 1912 г.) е фактът, че по случай навършването на пълнолетие (януари 1912 г.) на Фердинандовия син княз Борис руският император Николай II е направил ценен подарък на българското княжество. Той е дарил запазеното досега обзавеждане – маси столове и други предмети от бяла бреза, добита на територията на Карелия. Тези мебелни изделия били поставени в стая на построената сграда на двореца „Врана“.
Строителството на двореца „Врана“ край с. Горубляне е започнато върху земя, купена на търг за 56 хил. лева, отпуснати от бюджета на дворцовата администрация. Пряк купувач е бил сравнително младият и беден придворен аптекар и зъболекар от гр. Калофер д-р Никола Странскси. Но понастоящем Симеон пропагандира (в сайта „НВ Цар Симеон II“) версията, че дядо му Фердинанд е „откупил“ тази земя от аптектаря. Ако е имало такава сделка, защо хитрият княз Фердинанд не се е сдобил с нотариален акт за собственост върху нея. Очевидно защото той не е похарчил свои пари за купуване на въпросната земя. По онова време младият княз Фердинанд е пребивавал у нас в нарушение на Берлинския договор от 1878 г. и руският император Александър III го наричал „узурпатор“ на българския престол. Оставането му в българското княжество е било несигурно и е зависило главно от премиера Стефан Стамболов.
Запазени архивни документи опровергават и твърдението, че за изграждането и поддържането на държавните „царски“ имоти не са предоставяни пари от държавния бюджет. В този бюджет нямало „перо“ за строителство на „царските имоти“ (парите, отпускани от държавния бюджет на дворцовата администрация, са били разделени на три пера – „цивилна листа“, „царски двор“, „апанаж“ – за издръжка на членовете на царското семейство). Истината е, че тези имоти са построени основно с пари на възстановеното през 1893 г. Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията, което през 1920 г. е преименувано на Министерство на земеделието и държавните имоти. Това министерство пряко е финансирало някои от строителните и ремонтните работи във въпросните имоти, а за други е предоставяло парични ресурси на Интендантството – счетоводно, снабдително и строително поделение на Дворцовата администрация (Маршалство). Много запазени документи и публикувани книги (включително на Иван Йовков, Кобургът, Изд. „Христо Ботев“, С.1990 г., и на Веселин Ангелов, „Имотите“ на Кобургите, Изд. „Анико“, С. 2006 г.) доказват, че освен от Министерството на държавните имоти, значителна част от строителството на „царските“ имоти е извършвано с пари и военнослужещи на военното министерство. За сметка на това министерство са били и честите разкошни и „бляскави“ празненства и балове, които княз Фердинанд нарочно е нареждал да се организират във Военното училище и дом „Славянска беседа“. Така той запазвал за себе си част от парите, отпускани му по перото „Цивилна“ листа (Добри Ганчев, Спомени за княжеското време, Издателство на Отечествения фронт, С. 1983 г., с. 131).
Както е известно, княз Фердинанд ежегодно е прекарвал във Виена и западноевропейски луксозни хотели по няколко месеца през годината. Но щом се върнел в България, е карал почти всички министри да отклоняват пари от бюджетите на поверените им министерства за строителство и поддържане на въпросните имоти и пътищата до тях. В края на годината направените от отделните министерства допълнителни разходи за тази цел били утвърждавани от сервилни депутати (това може да се види в стенограмите на Народното събрание). Князът дотолкова дотягал на министрите с врънкането на парични суми за дворците, че те си пожелавали той по-скоро да се „пръждосва“.
Обобщени данни показват, че през периода 1887–1900 г. сумата по перо „Цивилна листа“ на Княз Фердинанд за „обдържанье“ (по чл.35 на Търновската конституция) – за издръжка на него и многочленното му семейство, е възлизала на 600 хил. лева. През първите пет години на ХХ век, когато било почти завършено строителството на дворците „Царска Бистрица“ и „Врана“, тази сума е била 900 хил. лева. С нея едва са покривани текущите му разходи за издръжка на семейството и за пътуване в чужбина (тогава построяването на една къща в София е възлизало на половин милион лева).
Тричленният състав на САС е приел за доказателство и Симеоновото гламаво твърдение, че паричната сума, която ежегодно е отпускана от държавния бюджет по перо „Цивилна листа“ на Царя, е неговата „работна заплата“ (то издава липсата на елементарни познания за понятието „работна заплата“). Така се прави опит да бъде доказано, че царете Фердинанд и Борис са заделяли пари от своите „заплати“ за построяването на собствени царски дворци и други имоти. Гламавщината на Симеон и неговите апологети лъсва само от няколко числа, които фигурират в утвърдения през 1931-1932 г. бюджет на цивилната листа на цар Борис III , а именно: отпусната му е обща бюджетна сума – 39 млн. лв; „цивилна листа и апанаж (издръжка на членовете на царското семейство)“ – 7.8 млн. лв.; „заплати“ и „надници“ (на дворцови служители) – 13 млн. лв; „веществени разходи“ (в т.ч за поддържане на дворците) – 18 млн. лева. Дворцовите служители (около 400 души) са получавали десетократно по-високи заплати от средната в страната. Освен това царете Фердинанд и Борис са царували у нас около шестдесет години без да плащат данъци, защото не са били собственици на имотите, ползвани от техните семейства. По силата на чл. 70 на Търновската конституция тези имоти не подлежали на данъчно облагане.
Впрочем когато се разглежда имотната царска собственост, не бива да се забравя фактът, че дворецът „Врана“ е реставриран и почти построен наново от българската социалистическа държава. През март 1944 г. английски и американски пилоти са разрушили този дворец, като наказателна мярка, задето към края на 1941 г. цар Борис III е обявил война на САЩ и Великобритания. На 25 март 1944 г. княз Кирил е изпратил телеграма на живеещия в Кобург (Германия) цар Фердинанд със следното съдържание: „Тази нощ въздушно нападение беше насочено върху двореца „Врана“. Вследствие на попадения на множество запалителни бомби, въпреки всички усилия на пожарните команди и на персонала, двата горни етажа на новия дворец изгоряха“ (Недю Недев, Цар Борис III, Изд. „Хермес“, С. 2009 г., с. 483).
По време на бомбардировките, извършени през пролетта на 1944 г. от американски и английски летци, в София са разрушени няколко хиляди жилищни сгради. Техните собственици са си построили нови жилища с кредити и дълго събирани лични пари. Протежираният от доскорошните глобални господари Симеон Сакскобургготски дойде (през 2001 г.) у нас „триумфално“ и се настани в построения от държавата нов дворец „Врана“. През 1990 г. в Мадрид, той е дал на теливизионния журналист Кеворк Кеворкян интервю, в което казва, че когато дойде в България няма да претендира за имоти. Две десетилетия по-късно в двореца „Врана“ е заявил: „Винаги сме считали и сме знаели, че това (двореца „Врана“) е нашата къща“ (в. „168 часа“ от 14.10.2018 г.).
3. Симеон Сакскобургготски
е лъжесведетелствал за собствеността на дворцовото Интендантство
Тричленният състав на САС е приел твърдението (на Симеон), според което Интендантсвото на Негово величество Царя е нерегистрирана частна царска фирма. Съгласил се е, че той (царят) от собствения си джоб е плащал високите заплати на интендантските служители. Това твърдение упорито се налага от Симеон, макар да е известно, че френската дума „интендантство“ означава държавно военно снабдително учреждение. То се натрапва независимо от наличието на много книги и документи, доказващи, че въпросното Интендантство е звено в държавната Дворцова администрация. Такъв документ е изготвената още през 1919 г. от интендантски служители схема за организационната структура на Дворцовата администрация (Схема № 1).
Повод за изготвянето на посочената схема е заложеното в Ньойския договор (чл. 142) изискване да бъдат одържавени частни имоти на „короната“. Във въпросната схема ясно е показано, че дворцовата администрация (Маршалството) пряко ръководи царска конюшна (щал), автомобилен парк, археологически музей и библиотека, зоологическа и ботаническа градина и комендантство. А Интендантството е управлявало строителството, ремонта и обслужването на шест двореца, включително „Царска Бистрица“ и „Врана“. Шефове на Интендатството и на дворците почти винаги са били действащи или запасни офицери, чийто звания и трудоустроявания са извършвани по военните закони. Например през периода 1922–1935 г. интендант (длъжност във военното снабдително учреждение) на Интендантството на цивилната листа на Н.В.Царя е бил о.з. полк. Иван Ватев. По решение на военното министерство е бил пенсиониран и на негово място е бил назначен (от Маршала) о.з. полк. Антон Разсуканов.
Близо 20 години инспектор на дворците, включително в София, Евксиноград и „Врана“, е бил роденият през 1893 г. във Видин Димитър Генчев с прозвището „цар Генчо“. Както повечето дворцови служители, е завършил Военното училище в София и е офицер „приведен на служба“ в Двореца. През 1919 г. е бил за кратко време в охранителната рота на двореца „Царска Бистрица“, след което е назначен за Инспектор на всички дворци. До деветоюнския монархо-фашистки държавен преврат 1923 г. е „поддържал връзката на цар Борис III с министър-председателя Александър Стамболийски“ (Диню Шарланов, Поля Мешкова, Съветниците на цар Борис III, С. 1993 г., с. 249).
Абсурдноо е „Инспектор“ на „частни“ дворци, т.е. частно лице, в продължение на три години да бъде съветник на цар Борис III и да го представлява (по думите на Симеон да бъде неговото „друго Аз“) пред премиера Александър Стамболийски. Това си позволяват да твърдят хора, които подценяват здравомислещия български народ и го подиграват, подобно на Симеон Сакскобургготски, който щом завладя държавните имоти, публично заяви, че българите трябва да си сменят мозъчния „чип“. Сякаш и той като дядо си цар Фердинанд смята българския народ за „долна раса“ и „крава“, която трябва да дои „до пълно изтощаване“ (Съвети към сина, с. 27 и с. 29).
Впрочем офицерът Димитър Генчев е „издал плана“ на Александър Стамболийски „да измени конституцията в смисъл царят да бъде винаги избираем и да няма династия“ (Съвети към сина, с. 36). Преди да му бъде издадена (1945 г.) смъртната присъда от Народния съд, той е признал, че по поръчение на царя на 14 юни 1923 е бил в с. Славовица, Пазарджишко, докато види, че е убит намиращият се там премиер Александър Стамболийски (Константин Муравиев, Събития и хора, Изд. „Български писател“, С. 1992 г., с. 103-104).
4. Чрез закононарушения и злоупотреба с държавна власт
Симеон Сакскобургготски е присвоил големи масиви български гори
Завладените от Симеон Сакскобурггатски 16.5 хил. дка гори в Рила планина (близо до градовете Банско и Разлог) са били обект на редица криминални горски афери на Сакскобургготската фамилия. Към края на Първата световна война (1914–1919 г.), когато българският народ е бил покрусен от стотиците хиляди убити и ранени българии, цар Фердинанд се уединявал с шофьора си в дворците и се разпоредил Интендантството да откупи (с народни пари) въпросните гори от наследниците на турски паша. За изпълнение на тази задача в Турция и Египет бил командирован Йонко Вапцаров (бащата на гениалния български поет Никола Вапцаров), който срещу 300 хил. златни лева се сдобил с нужните документи, включително за прехвърляне на купените гори в собственост на Интендантството. Но цар Фердинанд принудително напуснал България, а тези документи „изгорели“ (1919 г.) при пожар в къщата на интендантския служител д-р Димитър Анков. След извършения през 1923 г. държавен преврат, укрепилият едноличната си власт цар Борис III заповядал да бъдат командировани в Турция (за сметка на държавата) дворцови служители за издирване на копия на изгорелите документи. Но посочените документи не били намерени дори и с участиено на много български дипломати.
През 1927 г., когато с Дворцово писмо било съобщено на кметовете на Банско и Разлог, че Интендантсвото (вероятно снабдено с нотариален акт за собственост) има „претенции“ към въпросните гори, ползващите ги бедни местни жители се вдигнали на бунт и при сблъсъците са дадени човешки жертви. По този повод в писмен отговор на протестно писмо на кмета на гр. Разлог, цар Борис III е признал, че разглежданите горски масиви са собственост на държавата (Григор Николов, Скандали, бунт и смърт заради царските гори, в. „Сега“ от 8 ноември 2005 г.). През 1933 г. тези масиви са вписани в регистъра като държавни.
През 2000 година, т.е. година след изтеклия законов срок (юни 1999 г.), Симеон Сакскобургготски чрез адвокат Димитър Димитров от Самоков подал заявление с иск държавата да му „възстанови“ собствеността върху въпросните гори, които уж били „бащиния“. Този иск бил обявен за незаконен и отхвърлен от Общинската поземлена комисия в Самоков, тогавашния областен управител на област София Стойчо Кацаров и приемниците му Кирил Караиванов и Марияна Томчева. Когато (2001 г.) обаче става министър-председател на република България, Симеон Сакскобургготски веднага е назначил за Софийски областен управител Олимпи Кътев, който с министъра на земеделието Венцислав Върбанов са предоставили на Кобургите намиращите се извън София държавни „царски“ имоти.
По време на своето министерстване Симеон Сакскобургготски е учредил собствена фирма за добив на дървесина в заграбените 16.5 хил. дка гори. Може да се предполага, че от продажбите на дървен материал е спечелил милиони евро. Към края на 2009 г. Народното събрание е налжило мораториум на „търговската експлатация“ на „царските“ имоти, докато за тях бъде приет „специален закон“. Но Симеон е завел дело в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), който вместо да накаже мнимия имотен „собственик“ е осъдил българската държава да му плати 5000 евро за разходи по делото. Постановил е българското правителство да се споразумее с него и да го обезщети (вероятно с милиони левове) за забраната да се извършва „търговска експлоатация“ на завладаните гори.
Никой съд, правителствен кабинет или парламент няма право да подменя закона, одобрен на състоялия се през 1946 г. у нас референдум. Взетите от тези органи решения, които отричат въпросния закон, са невалидни. Местните и евросъюзните магистрати и политици вършат престъпление, като умишлено пренебрегват посочения закон и предлагат заплетения казус за държавните „царски“ имоти да бъде решен чрез приемане (от парламента) на „специален закон“ или като се постигне споразумение между Симеон Сакскобургготски и държавата. Изпълнението на тези незаконосъобразни предложения предполага спечелване на парламентарно мнозинство, подкрепящо Симеон Сакскобургготски. Едва ли е случаен факт, че през 2021 г. в редовните и извънредните парламентарни избори активно участват много процарски кандидат-депутати, а партията „Има такъв народ“ издигна за министър-председател кандидатурата на възпитаника на Соросовия университет в Будапеща и бивш член на Симеоновата партия НДСВ Николай Василев.
Законосъобразното решаване на разглеждания имотен казус е чрез издаване на правителствен акт да бъдат върнати на държавата заграбените от Симеон Саксксобургготски имоти. Другият начин е да бъде проведен национален референдум по въпроса: Съгласен ли сте Симеон Сакскобургготски да бъде съден за нарушаване и незачитане на българските закони и за присвояване на държавни имоти?
Провеждането на такъв референдум сигурно ще получи подкрепа от държавите – победителки във Втората световна война (Русия,САЩ, Великобритания), които продължават да признават валидността на закона, приет на референдума през септември 1946 г. За това благоприятства и преходът от еднополюсен към многополюсен свят, в който водещо място ще имат братска Русия и социалистически Китай.
