Проф. дикн Ангел Димов – председател на Социалистическа партия „Български път“
След 1989 г. у нас се налага политика на пълна изолация на България от Русия и братския руски народ. Посредством лозунги за „енергийна независимост“, финансиране на антируски „протести“, изгонване на дипломати и други политически действия се проваля всеки опит за изграждане на руски обекти на българска територия. Антируската политика е главна причина за всичкото зло, което сполетява повечето български граждани – безработица, емиграция, бедност, болести, смърт. Прилагането на тази политика ги превръща в трудови роби на американски и западноевропейски капиталисти и други експлоататори.
Антируската политика включва и вандализма (рушене на културни ценности) в т.ч. кампанията за събаряне на намиращия се в София прекрасен паметник на съветската работническо–селска червена армия. Тази кампания започна през 1992 г., когато нашата държава се управлява от партията Съюз на демократичните сили (СДС) и министър-председателя Филип Димитров. В нея участват царски и буржоазни реститути, които смятат, че след събаряне на въпросния паметник ще могат да обсебят намиращите се под и около него скъпи парцели земя. Същевременно да отмъстят на съветската работническо-селска червена армия, задето в Отечествената война (1941-1945 г.) побеждава германските нашественици и прогонва намиращите се в България около 25 хиляди немски войници и офицери.
Тогава софийските вандали извършват множество атаки срещу Паметника на съветската армия. Те обаче не успяват да разкъсат образуваната около него жива верига на признателни българи.
След вкарването на България в НАТО (2004) и Европейския съюз (2007) българските правителства се задължават да финансират лицата и организациите, които фалшифицират историята на социализма и на съветската работническо-селска червена армия. С оглед на това през 2008 г. в Прага е приета Декларация за европейската съвест и комунизма. Съгласно тази декларация в ученическите учебници по история трябва да се включва и лъжата, че социализма е „тоталитарен“ (диктаторско-терористичен) обществен строй, който по нищо не се различава от германския нацистки и расистки режим. По силата на приетата през 2019 г. в ЕС „Резолюция относно европейската историческа памет за бъдещето на Европа“ българските власти трябва всяка година през август да отпускат парични суми за почитане паметта на троцкисти и други престъпници, обявени за „жертви“ на комунизма.
Веднага след приемането на посочените документи се появяват нови антируски и русофобски субекти. Такива са предимно продажни университетски преподаватели по история и политология, „политически анализатори“, блогъри, а също и тартори на организации като сдружение „Боец“. Те „усвояват“ народни пари и правят кариера чрез антируска и русофобска реторика. С дежурни коментари по медиите, обръщения, подписки и улични шествия упражняват натиск върху властите да се махане Паметникът на съветската армия.
Обикновено платените русофоби и агитатори за премахване на Паметника на съветската армия повтарят три лъжи, а именно: съветското правителство обявява война на България „без да е провокирано“; съветската армия е „воювала срещу българският народ“; тази армия е „превзела“ и „окупирала България“. Макар да е всеизвестно, че на 8 септември 1944 г., когато съветски войски от Трети украински фронт навлизат в Източна България (градовете Русе, Варна и Бургас), отцепили се части от българската царска армия и местното население ги посрещат с музика, цветя, хляб и сол. В тази „война“ не гръмва оръжие и няма нито една жертва от българска и съветска страна.
Докато съветската армия е на територията на Източна България, през нощта на 9 септември 1944 г. в столицата София и редица други български селища се извършва държавен и социален преврат (от военни части и антифашистки партизани). Съставя се правителство на Отечествения фронт (от партиите „Звено“, Български земеделски народен съюз (БЗНС), Българска работническа партия – комунисти, и други) с премиер Кимон Георгиев – лидер на „Звено“.
Съветското правителство приема решение да се обяви война на България още на 22 август 1944 г. То е „провокирано“ от българските регенти и премиера Иван Багрянов, които отказват да прекратят съюза с хитлеристка Германия и водят тайни преговори с Англия за турска окупация на българската монархична държава. Те се мъчат на всяка цена да осуетят преминаването на съветската работническо-селска червена армия през българска територия. Считат я за класов враг и създават пречки за нейното придвижване към Берлин.
Научните изследвания показват, че съветската армия има исторически заслуги за България. Невъзможно е тези заслуги да се отричат с клевети по неин адрес и като неоснователно ѝ се лепи етикетът „окупаторска“.
Първата заслуга на съветската армия е, че предотвратява планираната за 8 септември 1944 г. окупация на България от струпаната до българската граница многобройна турска войска, командвана от двадесетина английски офицери. Тази войска се задържа на турска земя чрез изпреварващо навлизане (през нощта на 8 септември ) на части на съветската армия у нас и тяхното бързо придвижване и дислоциране до границата на Турция.
Втората заслуга на съветската армия е, че допринася за запазването на териториалната цялост на българска държава, която е една от победените страни във Втората световна война. Документално се доказа фактът, че през 1947 г. в Париж при подписването на мирния договор подкрепяната от английската делегация Гърция предявява иск нейната северна граница да минава до Чепеларе (близо до Пловдив). Оглавяваната от Вячеслав Молотов съветска делегация отхвърля този иск, опирайки се на предвидливо разположената още през октомври 1944 г. до турската граница 37-ма съветска общовойскова армия с командир генерал полковник Сергей Бирюзов. Тази армия респектира гръцките власти, които освен репарациите претендират да получат и земи от българското царство, защото е воювало на страната на победена Германия.
Трета заслуга на съветската армия е спасяването на български евреи (близо 35 хиляди души). Това става благодарение на нейната славна победа (на 2 февруари 1943 г.) в продължилата половина година гигантска битка при Сталинград. В тази битка е унищожена значителна част от живата сила и бойната техника на германската войска и са пленени около 100 хил. немци, включително фелдмаршал Фридрих Паулус. След нея германската войска преминава в отстъпление и Германия губи войната.
Радиосъобщенията за поражението на германците в Сталинградската битка покрусват българските монархо-фашистки политици. По признанието на премиерите проф. Богдан Филов и проф. Александър Цанков тези съобщения им причиняват психично разстройство. Дни наред те страдат от безсъние. Подобни психически преживявания има и цар Борис III, който по сведения на дъновисткия му изповедник Любомир Лулчев изпада в „душевни депресии“. Царят обаче продължава тайно да изпълнява директивата на Адолф Хитлер за „окончателно решаване на еврейския въпрос“. Все още вярва, че може да стане някакво чудо, което да порази опасните болшевики (комунисти), Германия да постигне военна победа, да се запази Сакскобургготската династия и да се разширят нейните владения с Беломорска Тракия и Македония.
По царско указание на 22 февруари в София се подписва секретна българо-германска спогодба за изселване („най-напред“) на 20 хил. евреи от „старите“ и „новите“ (Беломорска Тракия и Македония) български земи. В изпълнение на тази спогодба през първите късни нощи на март 1943 г. стотици български служители и военни от окупационните корпуси в „новите“ земи извеждат от домовете над 11,3 хил. евреи и ги изпращат в лагера на смъртта Треблинка (Полша). Пак конспиративно и в потайна доба (в стила на перфидния цар Борис III) се събират останалите (по въпросната спогодба) към 9 хил. евреи от „старите“ (Кюстендил и Пловдив) земи. Но след намесата на подпредседателят на Народното събрание Димитър Пешев (от Кюстендил), депутати и владици, известието за тази депортация се разчува из обществените среди. Разкрива се потулваният до ден-днешен факт, че прилаганата след септември 1940 г. у нас антиеврейска политика се направлява лично от цар Борис III (чрез Двореца). Следователно той трябва да носи вината за това ужасно престъпление. Посоченото разкритие засилва болезнения му страх за съществуването на Сакскобургготската династия (неговата сестра Евдокия често казвала, че „ако България изгуби войната, ще има нова емиграция за царското семейство“, след тази през 1918 г. на цар Фердинанд).
Цар Борис III се уплашва и от протестното депутатско писмо (написано от Димитър Пешев), където се предупреждава, че заради депортацията на евреите, България (цар Борис III) може да бъде обвинена в масово избиване на хора (геноцид). Тези обстоятелства и бързо разрастващото се (след Сталинградската битка) партизанско движение, принуждават царя да отстъпи и да спре подготвяната депортация на евреите. До този момент у нас е спасен животът само на няколко придворни еврейски семейства (на зъболекаря, снабдителите на стотиците дворцови служители с облекло). Като италианка царица Йоанна им изкарва италиански паспорти и те заминават за Италия, където фашисткият водач Бенито Мусолини отказва да прилага нацистката расистка политика и закриля евреите.
Така че българските евреи в „старите“ земи са спасени благодарение на разгрома на германските нацистки войски от съветската работническо-селска червена армия (през 1939 г. в германския Райхстаг Адолф Хитлер заявява, че ще унищожава „еврейската раса“). Фарисейски и користни са приказките, че българските евреи са „спасени“ от цар Борис III, Димитър Пешев и „българския народ“. Тези приказки се разказват предимно от богати наследници на спасени български евреи и нецарувалия цар Симеон Сакскобургготски, в чиито жили (по думите на дядо му цар Фердинанд) тече „известен процент еврейска кръв“. Посочените приказки се критикуваха от моите покойни приятели евреите Анжел Вагенщайн и проф. дикн Жак Аройо. В такава обстановка, лидерите на организацията на евреите в България „Шалом“ трябва да представят нейното становище за паметника на съветската работническо-селска червена армия. То е нужно сега, когато се открива процедура за неговото премахване и българската държава се управлява от партиите ПП и ДБ.
2.IX. 2023 г.
