Проф. дикн Ангел Димов, председател на Социалистическа партия „Български път“
През май 2024 г. в софийския държавен дворец „Врана“ бяха погребани пренесените от гр. Кобург кости на някогашният български княз и цар Фердинанд. Извършена бе погребална церемония с участието на гвардейци и военен оркестър. Поднесени бяха големи венци и букети цветя. Демонстрирано бе, че за погребението е получено съгласие от някоя държавна институция – президентство, парламент или правителство.
Това погребение се извърши против волята на мнозинството от българския народ. То е възмутително и поради факта, че Фердинанд е подкрепял германските нацисти. През юли 1940 г., когато Германия завладява Западна Европа, той изпраща писмо на германския фюрер Адолф Хитлер. В него изразява своето „въодушевление и възхищение“ от „подвизите на въоръжения немски народ под гениалното ръководство на Ваше превъзходителство“ (на фюрера). Припомня, че българското царство „с непоколебима вярност“ участва „в Световната война на страната на съюзническата германска армия“. Накрая „от името на изстрадалия български народ“ моли „да се оправи наложената от Антантата на България несправедливост“
Въпросното погребение се организира от Фердинандовия внук Симеон, който не за първи път кощунства с паметта на стотиците хиляди българи, чиято смърт е причинена от неговия дядо Фердинанд и баща му цар Борис III. Покровителстван от живеещи в Америка и Израел български евреи, Симеон Кобургготски потъпква българските републикански закони. Той не зачита и закона, одобрен на проведения през септември 1946 г. у нас референдум, под егидата на САЩ, Съветския съюз и Англия, държавите победителки във Втората световна война (1939-1945 г.). Според член 1 на този закон „цар Симеон II и Кобургготската династия се лишават безвъзвратно от всички лични и имуществени права, преимущества и титли, свързани с българския престол“ (ДВ от 2 август 1946 г.).
През 2023 г. безотговорни български политици и няколко продажни съдии узакониха извършеното от Симеон Кобургготски незаконно присвояване на държавните дворци „Врана“ и „Царска Бистрица“. Вероятно сега той тържествува, понеже му липсва политическа далновидност и не вижда, че светът се промени и наближава времето, когато българският народ ще въстане срещу кражбата на тези имоти.
Симеон Кобургготски работи за реставрация на българската монархия и за възкресяване на своята династия. Превръща двореца „Врана“ в своеобразна монархическа столица. Създава сайт, в който той и царедворци изопачават българската история. Пишат приказни биографии на Кобургите (царете Фердинанд и Борис и министър-председателя Симеон Кобургготски) и на техните предци (маджарски евреи и саксонци). Представят ги за най-красивите и най-умните индивиди, родени да управляват света (в тези биографии се прикрива фактът, че бащата на цар Фердинанд Август Сакс-Кобур-Гота – 1818-1881 г. – е бил луд и умира в лудница).
В този сайт нецарувалият и лишен от права и титли Симеон се титулува „цар Симеон II“, неговата съпруга – „царица Маргарита“, наследниците му –български князе и княгини. За престолонаследник на Симеон се обявява неговият внук „княз“ Борис. Изпъждането (през октомври 1918 г.) на цар Фердинанд от България се интерпретира като доброволна абдикация в полза на сина му Борис. Изтъква се, че през годините (1918–1948 г.), прекарани в гр. Кобург, Фердинанд е правил дарения на кметството. Но се премълчава, че през този период Фердинанд подава молби да посети България. Тези молби са отклонявани от младия, но сърдечно болен цар Борис III, защото се опасявал, че като дойде у нас, неговият баща ще се настани в двореца „Врана“, ще се меси в управлението на царството и може да извърши вътрешнодинастичен преврат.
Акцията за изпъждане на цар Фердинанд от България започва през септември 1918 г. от войнишкото въстание в гр. Радомир и обявяването на българското царство за република. Това въстание е потушено край селата Горна Баня, Княжево и Бояна с участието на повиканата от цар Фердинанд германска дивизия. Но то подтиква буржоазните правителства на Франция и Англия да сключат мир с победена България и да декларират (пред водача на българската делегация в Солун Андрей Ляпчев), че цар Фердинанд трябва да се махне от българския царски трон.
Две години по-късно (май 1920 г.) в своя дворец в гр. Кобург цар Фердинанд разговаря с често гостуващия му български дипломат и автор на исторически книги Димитър Йоцов и крещейки, произнася на френски език думите: „Аз съм изгонен от моята страна. Изгонен, изгонен“! (Цар Фердинанд, „Съвети към сина“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С. 1991 г., с. 73).
На проведеният на 8 септември 1946 г. у нас референдум над 95% от българите са гласували за република и дни по-късно правителството на многопартийната коалиция „Отечествен фронт“ предлага на царица Йоана (съпругата на починалия цар Борис III) да остане да живее в България. Но тя отказва и с невръстните си деца Мария Луиза и Симеон отива (с българска охрана) в Кайро (Египет), където се е установил нейният баща, детронираният италиански крал Виктор-Емануил III.
Близо половин век (1946-1989 г.) българският народ живее в социалистическа държава и освободен от вековния гнет на Кобургите. Отдава се на съзидателен труд, изгражда хиляди модерни заводи и язовири и стотици едри земеделски стопанства. Постига високо стопанско и културно развитие на своята родина (През 1987 г. в ООН България се поставя сред първите 30 от около 200 държави на Земята).
За оправдаване на посоченото незаконно и противонародно погребение Българската национална телевизия, bTV и други медии излъчиха интервюта с титулуваните историци акад. Георги Марков, проф. Петър Стоянович и доц. Владимир Златарски, които се държаха като храненици на Симеон. Те защитават погребването на Фердинандовите кости във „Врана“ с неверни твърдения: Фердинанд е най-дълго (31 г.) царувал български владетел, който само през последните шест години от царуването си е допуснал „грешки“; той е направил България високоразвита европейска държава; подпалването (16 юни 1913 г.) на катастрофалната за България Междусъюзническа война не се извършва от цар Фердинанд, а от „колектив“ (доц. Владимир Златарски).
Първо, Фердинанд е властвал на българска земя около 20 години, тъй като през периода 1887-1896 г. е считан за „узурпатор“ на българският престол и непризнат от великите държави (Русия, Великобритания и Германия). До 1894 г. Княжество България се управлява от премиера Стефан Стамболов. През първите две години княз Фердинанд пътува с майка си княгиня Клементина из княжеството. После посещава кралските дворове в Англия, Германия и Австро-Унгария, за да иска мома за съпруга (получава мълчалив отказ, а неговата братовчедка и кралица на Великобритания Виктория пише, че Фердинанд е с „репутация на хомосексуалист“).
Второ, до 9 септември 1944 г. в България над 80% от българите живеят в селски кирпичени къщи и кални улици. Няма нито едно машиностроително предприятие, а земята се оре с дървени орала и волове.
Трето, доказано е, че Междусъюзническата война е подпалена от цар Фердинанд. На 16 юни 1913 г. по негово устно нареждане ген. Михаил Савов издава писмена заповед българската армия да атакува сръбски военни части, разположени в Македония. Тази атака дава повод на съюзните балкански държави да започнат война срещу българското царство. Първоначално цар Фердинанд се опитва да прехвърли вината за започнатата от него Междусъюзническа война на ген. Михаил Савов. Едва след своята абдикация (1918 г.) пред журналисти Фердинанд признава, че е издал въпросната устна заповед, понеже искал да сплаши сръбските властници, и външният министър на Австро-Унгария го уверил, че при стълкновение със Сърбия в помощ на българите ще се изпратят австрийски воини.
Премиерът русофил (16.III.1911-1.VI.1913 г.) Иван Евстратиев Гешов заявява, че тази Фердинандова заповед е „престъпно безумие“ (Иван Гешов допринася за изграждането на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и Българската академия на науките). Въпросната заповед е издадена, след като създаденият от Русия Балкански съюз (България, Гърция, Сърбия) завършва успешно войната (1912–1913 г.) и освобождава Македония и Тракия от турско робство. Турция е разгромена и в Лондон е подписан мирен договор, по силата на който българската държава получава гр. Одрин и по-голямата част от Македония.
Но вместо да укрепва сключения изгоден мир, цар Фердинанд се готви с изтощената българска войска да завладее Цариград и да стане „император на Ориента“ (даже му е ушита императорска униформа). Иска да му се подари гръцкият остров Самотраки, където с държавни пари да строи собствени дворци. Заради това маниачество коронованите глави на съюзните балкански страни и Румъния наричат Фердинанд „балканския клоун“ и решават да предприемат ответни мерки.
Устната заповед на цар Фердинанд да се нападне Сърбия е издадена без знанието на тогавашният премиер Стоян Данев. Ден преди това нападение той и ген. Радко Димитриев са готови да отпътуват с кораб за уговорена среща с руският император Николай II. В качеството си на арбитър по съюзния договор той се ангажира да запази договореното преди Балканската война разпределение на „спорните“ македонски територии между България и Сърбия. Но след въпросното нападение пътуването за Русия става безпредметно. България е атакувана едновременно от турски, гръцки, румънски и сръбски войски, които избиват десетки хиляди наши войници и офицери, завладяват нейни територии (румънските войски стигат до софийския квартал Божурище и благодарение на намесата на Русия е предотвратена окупацията на София). Турция си връща гр. Одрин и другите отстъпени земи.
Това е Първата българска национална катастрофа. Под предлог, че ще се реваншира, цар Фердинанд взема от германските власти подкуп в размер на 7 милиона златни марки и включва България в Първата световна война (1914–1919 г.) на страната на кайзерова Германия. Българското участие в тази империалистическа война завършва с Втора национална катастрофа: стотици хиляди убити българи; загуба на Егейска и Вардарска Македония, на Западните покрайнини и излаза на Бяло море; наложени репарации в размер на 2 милиарда и 250 млн. златни франка.
Анализите на над шестдесетгодишното господство на Кобургите, включително на министър-председателя Симеон Кобургготски, в България показват, че те използват неограничената си власт предимно за запазване и увековечаване на Сакс-Кобургготската династия. При преследването на тази цел те водят войни, причиняват смъртта на стотици хиляди български граждани, инспирират (вдъхновяват) убийства на видни български личности. Например по поръчение на княз Фердинанд е посечен известният държавник Стефан Стамболов, а на цар Борис III – е заклан народният трибун и добър политик Александър Стамболийски. През 1904 г. княз Фердинанд нарежда да се уволни от Софийския университет българският писател Стоян Михайловски (1856–1927 г.), автор на текста на ученическия химн „Кирил и Методи“ („Върви народе възродени“). Под натиска на княза Софийски съд осъжда Михайловски на седеммесечен затвор, задето в свои статии за „потайностите на българския дворец“ разкрива извършваните от княза подкупи на пресата. През 1915 г. Фердинанд принуждава големите български пълководци ген. Радко Димитриев и ген. Георги Вазов да избягат в Русия, понеже не са съгласни през Първата световна война да воюват заедно с германци и турци срещу нашите руски братя.
Фердинанд е главният виновник за предаването (по силата на подписания през 1919 г. Ньойски договор) на Егейска Македония на Гърция и Вардарска – на Югославия. Това разделяне на Македония е следствие на прилаганата от него политика на анексиране, присъединяване на македонските земи към българското царство чрез кръвопролитни войни. Тази политика се противопоставя на борбата, водена от лидерите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) Христо Татарчев, Даме Груев и Гоце Делчев. Тези българи се борят за освобождаване на Македония от турско владичество и за създаване на автономна, самостоятелна македонска държава в рамките на Балканска федерация. След провала на анексиращата политика на цар Фердинанд от Егейска и Вардарска Македония са прогонени над 500 хил. българи.
Кобургите презират българския народ. Към края на 30-те години на ХХ век цар Фердинанд пише на сина си цар Борис III, че българите са „мръсни“ и „миризливи“ (пак там, с. 13). Той споделя, че „презира“ българския народ (с. 27). Нарича го „долна раса“ и „простак“ (с. 28).
Същото отношение към българите има и Фердинандовият внук Симеон. През 90-те на ХХ век, той измами българските избиратели, че като стане български министър-председател, бързо ще ги направи богати и няма да посяга на имоти. Но като зае (2001 г.) този пост, заграби държавни дворци, резиденции и над 16,5 хил. дка гори в района на Банско и Разлог. После присмехулно препоръча на всички българи да си сменят повредените мозъчни „чипове“.
Кобургите паразитират върху снагата на работния български народ. Те се обогатяват чрез източване на парични ресурси от държавната хазна и гешефти (непочтени сделки). Например цар Фердинанд, освен че ежегодно си издейства увеличения на отпусканите му по линия на държавния бюджет парични суми за „издръжка“ на царското семейство, Двореца и стотиците високо платени дворцови служители, изземва допълнителни пари от отделни министерства за строителство на дворци и пътувания в чужбина, където прекарва по няколко месеца годишно (през периода 1940-1944 г., по нареждане на цар Борис III и премиера проф. Богдан Филов, българският министър на финансите Добри Божилов всяко тримесечие тайно изпраща на цар Фердинанд в Кобург по 80 хил. швейцарски франка).
Цар Фердинанд е получавал значителни доходи и от военните доставки. Гласуваните от Народното събрание десетки милиони валутни лева за внос на германски и австрийски оръжия се предоставят на живеещия във Виена Фердинандов брат Филип, който срещу извършваните сделки получавал тлъсти комисионни. С част от тях Фердинанд подкупва българските „царедворци“ („учени“, журналисти, писатели, офицери, магистрати). Според него „царедворците“ са „блюдолизци и колкото повече ги обсипваш с подаръци и пари, толкова по-лигави и глупави стават“ (с. 15).
Цар Фердинанд съветва сина си цар Борис III да прави „гешефти“ и да се „обогатява“, като упълномощава брат си княз Кирил да борави с държавните пари, отпускани за внос на оръжия. Припомня, че в неговите „жили тече известен процент еврейска кръв“ (с. 30). Поучава, че Кобургите са „чужда династия, чужда на българската кръв и душа“ (с. 27), а „българският народ е крава, която трябва да доиш до изтощаване“ (с. 29).
По същият начин се обогатява и Симеон Кобургготски. Като министър-председател (2001-2005 г.) той и неговият син Кирил (който има финансова компания в Лондон) обменят българския външен дълг от доларови на еврооблигации. При тази сделка комисионните сигурно са баснословни, тъй като българската държава губи един милиард долара. Вероятно подобни комисионни са получени и от многократно по-евтино продадената държавна телекомуникационна компания и банка ДСК.
Симеон Сакскобургготски взема държавни пари и като съди българската държава в така наречените международни съдилища. През 2023 г. по негова жалба Международният съд по правата на човека (МСПЧ) осъжда българската държава да му плати около 3,5 млн. евро, задето през 2009 г. Народното събрание налага мораториум върху сечта на дървета в присвоените от него гори. Тези гори никога не са принадлежали на Кобургите. Това се признава и от цар Борис III в писмо, изпратено през 1927 г. до кмета на гр. Разлог. През 1933 г. посочените горски масиви са вписани в регистъра като държавни. Симеон спечели делото в МСПЧ с лъжата, че разглежданите гори са му дадени от правителството на Иван Костов. А истината е, че след като стана министър-председател, Симеон назначи за областен управител на София област своето протеже Олимпи Кътев, който с министъра на земеделието Венцислав Върбанов предостави въпросните гори на Кобургготското семейство.
Очевидно Кобургите причиняват злини на работния български народ. Те трябва за последен път да се изгонят от България.
16 юни 2024 г.
