Проф. д. ик. н. Ангел Димов – председател на Сдружение „Българи за икономически съюз и единство с Русия“ (БИСЕР)
Напоследък в Америка и ръководните органи на Европейския съюз (ЕС) се подправя, фалшифицира историята на съветския социализъм (социалистически обществен строй), на Втората световна война и на Работническо-селската Червена армия (РККА). Предизвиква се страх от „сталинския социализъм“, като необосновано се приравнява на фашизма и се нарича „тоталитарен“ (терористичен) и „репресивен“. Същевременно се разпространяват клевети за ръководителя на великата държава Съюз на съветските социалистически републики (СССР) Йосиф Висарионович Сталин, при чието над тридесетгодишно управление в страната са били осъдени на смърт и затвор предимно руски евреи, организирали заговори за завладяване на държавната власт. Посредством прилагането на тази антируска и антинародна политика се насажда русофобство, омраза към родолюбивия руски народ, комунистите и социализма, в който преобладава държавната собственост върху банките и средствата за производство и се осигурява национална независимост. Създава се илюзията, че може да бъде укрепен разпадащият се глобален тоталитарен режим на американската неоционистка и финансова капиталистическа класа.
- Кои фалшифицират историята на социализма?
След разрушаването (1991 г.) на великият Съветски съюз в Европа е установен глобален тоталитарен режим на американската неоционистка и финансова капиталистическа класа. При този режим обществото се разслоява на малък брой свръхбогаташи и милиарди бедни хора. Неоционистите (вярващите в догмата за създаване на световна държава) и финансовите капиталисти, начело със собствениците на дванадесетте банки на Федералния резерв на САЩ (създаден към края на 1913 г.), властват в света, като формират и поддържат редица неоколонизаторски организации: Световна банка и Международен валутен фонд (филиали на Федералния резерв на САЩ); междудържавен военно-политически алианс НАТО (създаден през 1949 г.); Съвет на Европа (1949 г.); Билдербергски клуб; неправителствени организации (НПО) като „Отворено общество“ на преселилия се от Унгария в Америка евреин Джорж Сорос. Тези организации имат представителства в много държави, включително България.
Например ликвидацията на хилядите български държавни заводи (електронни, машиностроителни, химически) и завладяването на местните пазари от западни компании се извърши с участието на Международният валутен фонд (МВФ), по чиято „препоръка“ през януари 1991 г. българското коалиционно правителство повиши основният лихвен процент от 2.5% на над 36% и след няколко месеца фалираха стотици наши предприятия. После Световната банка предостави на българското правителство, оглавявано от Иван Костов, високолихвени държавни заеми, при условие че то разпродаде стотици държавни заводи предимно на чужденци (по тази схема крупният азотноторов завод „Химко“ – Враца, е продаден на американец за 1 долар).
Неоколонизаторска организация е и разширеният (след 2004 г.) на Изток Европейски съюз. В него няколко големи държави координирано ограбват десетките малки страни и народи. Приемат се закони за удовлетворяване интересите на буржоазната/капиталистическата класа. Върховенството на тези закони се обявява за „европейска ценност“ и се изисква да бъдат безпрекословно спазвани от хората на наемния труд. Европейският съюз е акционерна, капиталистическа междудържавна организация, в чиито ръководни органи има много представители на неоционизма. Под техен натиск се приемат директиви, конвенции и резолюции за неоколонизиране и на държави извън Евросъюза. Например през януари 2020 г. Европарламентът е приел Резолюция, в която се настоява руските власти да отменят закона за чуждестранният агент. Евродепутатите искат да бъдат предоставяни народни пари и имущество на тарторите на действащите в Руската федерация стотина прозападни „неправителствени организации“, които организират мероприятия за нейното неоколонизиране (евродепутатите не отправят подобно искане към държавните органи на Америка и Израел, където има по-рестриктивни закони за чуждестранно финансираните организации).
В неоколонизаторските организации и обслужващите ги национални органи и учреждения работят стотици хиляди служители, които образуват обществена евроатлантическа каста. Те и местните собственици на приватизирани държавни банки и предприятия представят въпросния тоталитарен режим за свръхдемократичен и едва ли не за непоклатим и вечен. Но рухването му е неизбежно, тъй като почива основно на частни фирми и компании, които „законно“ присвояват държавни и общински финансови и материални ресурси (под формата на „държавни поръчки“, изпълнение на „проекти“ и „публично-частно партньорство“). Основан на този порочен принцип, глобалният тоталитарен режим на неоционистката и финансовата класа вече задържа развитието и усъвършенстването на обществените производителни сили и главно на оръдията на труда и високите технологии.
При глобалния тоталитарен режим народите се държат в подчинение и обскурантизъм (невежество) чрез редица механизми: налагане на печатания във Федералния резерв на САЩ американски долар (без златно покритие) за световни пари; изпращане на американски и натовски войски за бомбардиране и окупиране на независими държави; „избиране“ на прозападни марионетни правителства; извършване на държавни преврати и „цветни“ революции чрез улични „мирни“ протести; терор и убийства на неудобни политически личности, включително от дронове; използване на собствени и продажни медии за мамене и манипулиране на народите.
След избухването (2008 г.) на глобалната капиталистическа криза в западните държави почти няма динамичен икономически растеж. Америка започна да запада и да губи абсолютната си глобална власт. Евросъюзът се руши и върви към разцепление и разпадане. В международните отношения все повече нараства ролята на братска Русия и социалистически Китай. Тези процеси са закономерни и за пореден път доказват предимствата на социализма пред капитализма и фашизма. Дори по време (началото на 2020 г.) на пандемията на болестта „коронавирус“ в китайската социалистическа държава, народовластието и колосалните финансови ресурси на големите държавни банки и външнотърговски предприятия позволиха на комунистическата власт бързо да се справи с кризата.
С оглед да бъде възвърната загубената абсолютна глобална власт на неоционистката и финансовата капиталистическа класа в САЩ, Англия и страните-членки на ЕС се прилага антируска политика, която включва насаждане на русофобство, ненавист към братята руси. Води се и злостна пропаганда срещу Китай, Виетнам и Куба, където управляващите комунистически партии наброяват над сто милиона души. Подправя се и се извращава социалистическата история. Отрича се решаващата роля на съветския народ, на съветските болшевики (комунисти) и на Червената армия за освобождаване на европейските народи, включително на българите от германските фашисти-нацисти, подпалили Втората световна война (1939-1945 г.).
В българската държава това се прави по поръчки на прозападните правителства, които плащат на автори на учебници, съставени съобразно антикомунистическите и антируските натовски и евросъюзни резолюции за приравняване на социализма и нацизма. Такива автори (предимно университетски преподаватели) преиначават историята на социалистическа и постсоциалистическа България и за „усвояване“ на пари от фондове на ЕС.
През юни 2008 г., когато източноевропейските страни са вече присъединени към НАТО, в гр. Прага (Чехия) се е състояла „конференция“ на лидерите на натовските държави и е приета Декларация за европейската съвест и комунизма. В Декларацията са осъдени „комунистическите жестокости“ и се настоява националните правителства от Европа да признаят „комунистическите престъпления срещу човечеството като тези на нацизма“. Настоява се също „страните да координират учебниците по история, така че децата да учат за комунизма както за нацизма“.
При изпълнението на тази резолюция в глобализираните медии преднамерено се прави отъждествяване, приравняване на съветския социалистически строй и германския нацистки тоталитарен режим.[1] За насаждане на ненавист към Русия и руснаците се атакува „сталинския социализам“, при който се осигурява относително равенство и пълна трудова заетост в обществото и се ограничават възможностите за придобиване на власт и привилегии с пари и мошеничество. Повтаря се въведеният през 20-те години на ХХ век от италианският комунист Джакомо Амендола термин „тоталитаризъм“, с който той е отличил фашистката от другите диктатури (феодална, буржоазна). Заимстват се от комунистически публикации формулировки, отнасящи се за фашизма и механично се приписва на социализма (долнопробен прийом).
Отъждествяването, приравняването на социалистическия обществен строй и този на германския нацизъм е схоластично и не почива на научни доказателства. То е базирано само на надстроечни обществени белези (еднопартийна система на държавно управление, „централизирана държавна власт“). Но понастоящем у нас множеството евроатлантически партии са равнозначни на една. Те следват политиката на НАТО и ЕС и ежегодно получават от държавния бюджет по десетки милиони левове държавни субсидии.
Обществените строеве, режими се различават главно по господстващите в тях отношения на собственост (държавна, частна, кооперативна) т.е. по икономическата база. Нацистка Германия и Съветският съюз са били две икономически и класово различни държави. Фашистката германска държава е на малобройната класа на националните, нееврейските финансови и промишлени капиталисти, а съветската – на работниците, селяните и трудовата интелигенция т.е. на мнозинството от народа. При властването (1933-1945 г.) на фашистите-нацисти в Германия евреите са подложени на геноцид и са извършвани масови погроми на техните домове, магазини и банки. По същото време в Съветския съюз евреи като Лазар Моисеевич Каганович са били членове на Политбюро на ръководната Комунистическа партия, министри, директори на Държавния еврейски театър (еврейки са били омъжени за висши партийни и държавни мъже).
По своята същност сегашният глобален тоталитарен режим се родее и е идентичен на този, съществувал във фашистка Италия и нацистка Германия. Двата тоталитарни режима (глобален и фашистки) имат редица сходни черти: частна собственост върху банките и средствата за производство; държавен терор и убийства на класови и политически противници; държавни репресии (наказателни мерки) спрямо българи, изразяващи становището, според което българската геополитика би трябвало да се преориентира към възраждане на жизнено необходимото за народа българо-руско сътрудничество (те биват обявявани за „руски шпиони“, тероризирани и тормозени от прокуратурата и лишавани от достъп до националните медии); завладяване на чуждестранни земи; прилагане на политика на създаване на световна държава; насаждане на омраза към комунистите, Русия и руснаците.
Разликата между двата тоталитарни режима е, че при фашизма националистите масово са унищожавали евреите, а днес американските неоционисти финансират и въоръжават неофашистите и ги използват за геополитически цели. Нагледен пример за това е извършения през 2014 г. в Украйна прозападен държавен преврат.
Очевидно главни фалшификатори на историята на социализма са неговите противници – евроатлантици, монархисти и неофашисти. Ръководени от личен интерес, те представят съветският социализъм за ужасен обществен строй и плашат народите с Русия и социалистически Китай, за да бъде запазен носещият им облаги глобален тоталитарен режим, при който всичко се купува с американски долари и представителите на неоционистката и финансовата капиталистическа класа властват и трупат богатства, а милиардите трудови хора тънат в мизерия и нищета.
- Фалшификация на историята на Втората световна война
На 19 септември 2019 г. в Европарламента е приета „Резолюция относно европейската историческа памет за бъдещето на Европа“. В нея се съдържат недопустими за здравия разум нелепици. Една от тях е, че Втората световна война била избухнала „в резултат от“ подписания на 23 август 1939 г. съветско-германски Договор (пакт) за ненападение (в историческата литература този пакт е наричан и договор „Молотов-Рибентроп“ , на имената на подписалите го външни министри на Съветския съюз и хитлеристка Германия).
Авторите на въпросната резолюция задължават народите на страните-членки на ЕС да осъждат „престъпленията на сталинизма“ (съветският държавен социализъм) в СССР. Призовават в тези страни „“ефективно да бъдат забранени неофашистки и неонацистки групи и фондации …“ .
Цитираните текстове дават основание да се предполага, че посочената Резолюция е изготвена с участието на лидери на Европейският еврейски парламент. При „режима“ на Й.В. Сталин в Съветския съюз са осъдени на смърт предимно троцкисти (съзаклятници на Лев Давидович Троцки) като евреите Лев Каменев и Григорий Зеновиев, които са представлявали „дясната“ социалдемократическата (буржоазната) фракция във Всесъюзната комунистическа партия (б) и с външно финансиране са правили опити да бъдат извършени държавни преврати и да се възвърне буржоазната република.
По силата на приетата Резолюция, Еврокомисията в Брюксел е задължена да финансира проекти за почитане паметта главно на тези жертви на „сталинския“ социализъм. Ежегодно да отпуска пари за провеждане на мероприятия (на 23 август – денят в който е подписан пактът „Молотов-Рибентроп“) в тяхна чест. По този начин всяка година тарторите на хиляди неоционистки „неправителствени организации“ ще получават народни пари от Еврокомисията и правителствата на страните-членки на ЕС. Техни агенти ще насаждат у младите хора ненавист към Йосиф Сталин, комунистите, социализма и Русия.
Всъщност Втората световна война е „резултат от“ непреодолими икономически и геополитически противоречия между империалистическите държави. И тази война е водена за завладяване на територии, пазари и работна сила. Започната е от индустриално развитите капиталистически държави (Германия, Италия и Япония). Техни войски са нападнали по суша, въздух и вода Китай (през 1937 г.), Полша (1939 г.), Англия, Франция и други западноевропейски страни (1940 г.).
Противоречията между Германия и другите империалистически държави (Англия и Франция) в Европа още повече се изострили след края на Първата световна война (1914-1919 г.) и подписването (през 1919 г.) на мирният договор във Версай (Франция). Лидерите на буржоазните държави-победителки и главно на Франция са отнели от победена Германия над 77 хил. кв. км землена площ и са ѝ наложили да плаща големи репарации (във версайските мирни преговори не били допуснати представители на съветското правителство, оглавявано от Владимир Илич Ленин). Предпоставка за фашизирането и милитаризирането на Германия е и обхваналата я глобална капиталистическа криза (1929 г.), вследствие на която се появила хиперинфлация и драстично обезценяване на германската марка, масова безработица и глад.
При тази ситуация повечето германци започнали да вярват на Адолф Хитлер и да възприемат налудничавите му идеи, изложени в неговата книга Mein Kampf (Моята борба). В тази книга (написана през 1924 г. в затвора) се съдържат следните политически послания: премахване на евреите, марксистите и болшевиките; осигуряване на „жизнено пространство“, земи (руски, полски, украински) на всеки германец (представител на висшата арийска раса), който иска да има ферма или вила и да господства над местното население; създаване на ръководен от Германия европейски и световен райх (империя).
За „безпощадна война“ срещу болшевиките през 1936 г. Хитлер е сключил съюза Рим – Берлин с антиболшевишка цел, а по-късно е подписал договор с Япония против Комунистическия интернационал (Коминтерна).
През 1938 г. съветското правителство е предложило на „миролюбивите държави“ да заемат „твърда и недвусмислена позиция относно проблемите засягащи колективното спасяване на мира“.[2] Тогава Германия е завладяла Австрия и е подготвяно въоръженото нахлуване в Чехословакия. Това предвидливо предложение не било прието от премиера на Великобритания Невил Чембърлейн и министър-председателя на Франция Едуард Даладие. Като лидери на буржоазни държави те отказвали да подпишат споразумение за съюз с първата в света социалистическа страна и нейната Работническо-селска Червена армия (РККА). Мъчили се да запазят мира като правят отстъпки на германските нацистки събратя по класа и техния фюрер Адолф Хитлер. На състоялата се през септември 1938 г. в Мюнхен конференция те и Хитлер са подписали споразумение за предаване на Судетска област от Чехословакия на Германия. Съветското правителство разположило на западната граница на Русия 40 дивизии и предложило на чехословашките власти да им окаже военна помощ за запазване на чешката принадлежност на областта, но те отказали. Едва когато немски войски са завладели (март 1939 г.) Чехословакия, правителствата на Англия и Франция са приели съветското предложение да започнат преговори за съюзяване със Съветския съюз. Но тяхното участие в тези тристранни преговори, включително между английски, френски и съветски военни мисии, било главно за сплашване на Адолф Хитлер и за изпълнение на замисъла на западни политици и дипломати да се предизвика сблъсък между нацистката (расистко-тоталитарната) и съветската (работническо-селската) държава. След като се убедили, че английски и френски управници „насъскват“ германските нацисти срещу Съветския съюз, съветските власти са подписали договора за ненападение с Германия.
На 1 септември 1939 г. Адолф Хитлер е нарушил сключения по-рано (1936 г.) германско-полски договор за ненападение и немски войски са окупирали Полша. Така фактически са я ликвидирали като държава. Седмици по-късно ( на 18 септември), когато нацистки военни части се движели към съветската граница, Работническо-селската червена армия е завладяла Западна Украйна и Западна Беларусия, които през 1921 г. (при продължаващата руска гражданска война) Полша ги е отнела от Русия.
Тези документирани факти показват, че преди германските войски неочаквано да нахлуят в Полша, лидерите на западните буржоазни държави са считали Хитлер за класов партньор. Те и нацисткият фюрер не са имали среща с болшевика Й. Сталин. Вследствие на отказа им да приемат направеното от съветското правителство предложение за създаване на тристранна (Англия, Франция, Съветски съюз) коалиция са станали съучастници в подпалването на Втората световна война. Днес лидери на капиталистическия Европейски съюз се опитват да стоварят тази непростима вина върху Й. Сталин и съветските комунисти. Тези лидери използват всички средства за борба с възраждащия се социализъм.
По повод на състоялата се през средата на ноември 1940 г. в Берлин среща на съветския външен министър Вячеслав Молотов с германския фюрер Адолф Хитлер е проведено (на 18 ноември 1940 г.) секретно заседание на Политбюро на ЦК на ВКП (б). В своя доклад за разговора на тази среща Вячеслав Молотов е казал, че под формата на монолог фюрерът е говорил за покоряването (през лятната военна кампания) на Западна Европа и за вярата му, че Великобритания ще капитулира. Той обаче не дал смислен отговор на въпроса защо в нарушение на двустранния (съветско-германския) Пакт за ненападение Германия е окупирала съседните на Съветския съюз страни Финландия и Румъния. Фюрерът е приканил съветското правителство да завладее петролните кладенци на Иран, т.е. да се откаже от водената миролюбива политика.
Накрая на заседанието в краткото си слово Йосиф Висарионович Сталин е посочил, че „главен принцип“ на политиката на Хитлер е „вероломството“. Напомнил, че Германия е имала договори за ненападение с Австрия, Полша, Чехословакия, Белгия и Холандия, но Хитлер „на нито един от тях не е предавал значение, не възнамерява да ги спазва и при първи удобен случай вероломно ги нарушава. Такава участ Хитлер подготвя и на договора с нас. Но сключвайки този договор за ненападение с Германия, ние вече спечелихме повече от година за подготовка към решителна и смъртоносна борба с хитлеризма……Днес гаранция за траен мир са нашите Въоръжени сили“.[3]
В словото на Й. Сталин е разкрита главната причина за сключването на съветско-германския договор за ненападение. Ясно е изразено неговото лошо отношение към хитлеровата завоевателна политика.
Очевидно в навечерието на Втората световна война съветското правителство е правило предложения за коалиране на Съветския съюз, Англия и Франция, с цел да бъде запазен мирът. Но английските и френските буржоазни лидери са отказали да се съюзят с болшевиките (класовият им враг) и са дали зелена светлина на германският фюрер Адолф Хитлер да започне Втората световна война в Европа.
3.Фалшификация на историята на социалистическа България
Както е известно, на 8 септември 1944 г. в България са навлезли командваните от маршал Фьодор И. Толбухин войски на Трети украински фронт на Червената армия. Тяхната главна задача е била да се прогонят разположените по време на съветската Отечествена война (1941-1945 г.) на българска земя около 30 хил. немски войници и офицери. Няколко дни след като тези войски са освободили селищата в Източна България, почти всички германци са напуснали българската територия (малцина са пленени от моряци на съветския Черноморски флот в пристанищата на Варна и Бургас). С пристигането на съветски войски в Източна България е премахната опасността от германско противодействие на извършеното през нощта на 9 септември в нашата страна въоръжено народно въстание срещу тоталитарният монархофашистки режим. В това въстание не са участвали намиралите се на над 400 км от българската столица София съветски войски.
Тази историческа истина, обаче се преиначава от местни евроатлантици, псевдопатриоти и неофашисти. В своята политическа и „научна“ дейност, те използват антикомунистическите натовски и евросъюзни резолюции за „усвояване“ на европари и за реабилитация на монархофашисти и на техните наследници. Това престъпно деяние (подправяне на социалистическата история) се извършва за предизвикване на отвращение от държавния социализъм, чието възвръщане застрашава сегашните господари на света – частните собственици на банки и финансови компании. Чрез него се поражда страх от братска Русия, с чиято помощ у нас може да бъде премахнат глобалният тоталитарен режим и да се запази чезнещата българска нация.
След като България е присъединена към НАТО (2004 г.) и Европейския съюз (2007 г.) и на нейна територия са разположени американски военни бази и войски, прозападните български власти започват да прилагат антикомунистическа и антируска политика в местните университети и училища. Раболепно изпълняват задачата у студентите и учениците да се формира враждебно отношение към комунизма и Русия. Например през 2011 г. преподаватели от софийския Нов български университет на американския евреин Джорж Сорос тиражират лъжата, че на 9 септември 1944 г. съветската Червена армия е „превзела България“.[4]
През лятото на 2019 г. в българското министерство на образованието и науката с министър Красимир Вълчев са утвърдени няколко учебника по българска история за десети клас, съставени от различни авторски колективи и отпечатани в отделни издателства. В един от тях, 58-ми урок („Илюзиите на народната демокрация“), е написано: „На 8 септември (1944 г.) Червената армия навлиза в България, а на следващата сутрин с военен преврат на власт идва правителство на Отечествения фронт (ОФ) начело с Кимон Георгиев“.[5] В това изречение нарочно са смесени две събития (навлизането на съветските войски на българска територия и извършеното на 9 септември 1944 г. народно въстание), за да бъде внушено на още проглеждащите към света деца, че съветската Червена армия е участвала в деветосептемврийския „военен“ преврат (всъщност това е началото на дълбок социален преврат, на революционен преход от капитализма към социализма). По-нататък в този урок се съдържа следното еклектическо и лъжовно изречение „Сталин лавира – нарежда да не се налага съветски режим, а народна демокрация, но с Чърчил договаря съветски контрол над вече окупирана България“.[6]
На 9 октомври 1944 г., когато в Москва е бил английският премиер Уинстън Чърчил и съветската армия е воювала на територията на Югославия, е почти невероятно триумфиращият Й. Сталин да е „лавирал“, т.е. да се е нагаждал според условията. Той е съгласувал съветската политика към България с авторитетния български комунистически лидер Георги Димитров, по чиято идея след 9 септември 1944 г. у нас е установена народна демокрация. Обикновено лавират недалновидни политици, които са зависими от лидери на велики държави. Например седмици преди да почине (28 август 1943 г.) българският цар Борис III е проумял провала на своята продинастична и прохитлеристка политика и често на глас повтарял: „Ще лавирам, ще лавирам още малко, но май наближава краят на играта“.[7] Освен това по време на въпросната вечеря в Москва не Й. Сталин, а Уинстън Чърчил е написал на лист хартия руското влияние в българската държава да бъде 75%. Ако и на 8 септември същата година вместо Червената армия у нас са били влезли струпаните до българската граница турски войски с двадесетина английски и американски офицери, той сигурно е щял да напише в България английското влияние да бъде 90%.
В този учебник (с. 228) по гаменски е написано: „Според различни източници (кои ?) убитите без съд и присъда в първите дни и месеци след 9 септември 1944 г. са между 18 000 и 30 000 души“. Подчертано е, че създаденият по решение на съюзните държави (САЩ, СССР и Англия) у нас Народен съд е осъдил на смърт 2730 души, но е премълчан фактът, че повечето от тях са били монархофашистки главорези от типа на капитан Иван Харлаков, който през юни 1923 г. изпълнил указанието на царедворци и заповядал да бъде заклан най-великият български държавник и народен трибун Александър Стамболийски. В учебника изобщо не е споменато за поименно доказания брой на убитите през периода 1941-1944 г. антифашистки партизани (над 9 хил. души) и на над 20 хил. партизански ятаци. По официални данни на фашистката полиция през посочения период са раздадени 63 милиона лева за 4633 убити партизани.
На с.229 на въпросния учебник е написано, че през първата половина на 50-те години на ХХ век, т.е. когато у нас е извършвано масовото коопериране на земеделските стопани, „стихийно“ възникнали „въоръжени чети“ на „горяните“. Тези чети се появили „в отговор“ на извършени от комунистическата власт „политическите репресии“ (изпращане на „противонародни елементи“ в трудово-възпитателни общежития – „лагери“).
Всъщност „горяните“ са финансирани от чужбина и подстрекавани от английското радио ББС едри земевладелци и техни деца, които пречеха на извършваното от комунистите уедряване (по пътя на кооперирането) на дребните земеделски парцели и подготвянето им за механизирано отглеждане на селскостопанските култури и животни. Тяхната „антикомунистическа съпротива“ включваше предимно саботажи: чупене на доставени от Съветския съюз за новоучредени земеделски кооперации първи трактори и комбайни; палене на житни снопи (приготвени за вършитба) в кооперативни блокове и стопански дворове; опожаряване на речни мелници (Като дете пасях домашната крава и една лятна привечер видях как на Чешнигировската река, чието начало е от р. Чая в южния край на Асеновград, едновременно пламнаха три воденици, подпалени от „горяни“, които бяха заловени от народната милиция. „Горяни“ са запалили и намиралите се в стопанския двор на земеделската кооперация на с. Катуница, Пловдивско, огромни камари житни снопи. Стотици кооператори, в т.ч. моите родители, гасиха през лятната нощ пожара, но всичко изгоря и през зимата кооперации от съседни села снабдяваха с хляб над 3000 жители на с. Катуница . Тогава над 70% от българското население живееше в селата).
Впрочем в социалистическата (народовластническата) държава, която днес някои господа лукаво наричат „тоталитарна“, кооперирането на частните ниви е извършено доброволно (с изключение на някои извращения на местно ниво). През пролетта на 1992 г., когато българската държава бе обявена за „демократична“ и „свободна“ и се управляваше от партията Съюз на демократичните сили (СДС), насилствено (включително с полиция и кучета) бяха ликвидирани хиляди земеделски кооперации, а имуществото им (машини, оборудване, напоителни съоръжения) беше разграбвано, разпродавано на безценица и откарвано в Турция. Главно по тази причина селските труженици в над 160 български села се вдигнаха на бунт и месеци наред бранеха кооперативните сгради, животни и селскостопанска техника (това значимо събитие в историята на постсоциалистическа България не е отразено в раздела „България след 1989 г.“ на разглеждания учебник). „Горяните“ се бориха за запазване на феодалните поземлени отношения – земите им да се обработват от аргати и наети работници с волове и дървени рала. В този смисъл тяхната „антикомунистическа“ кауза е ретроградна и вредна за обществото. Изкуственото им героизиране в учебници и прожектирани напоследък пошли и будещи отвращение телевизионни филми обърква представите на децата за националните герои, извършили народополезни дела. То учи, че на „борците“ срещу „комунизма“ всичко е позволено, включително да прилагат терористични, диверсионни и саботажни средства.
В разглеждания учебник има урок, озаглавен „Изграждане на тоталитарната държава“. Твърди се, че формираната след 9 септември 1944 г. у нас социалистическа държава е „тоталитарна“.. Изтъкнато е, че в нея „всички държавни постове се заемат от кадри на БКП“ и „държавата и партията се сливат“. Но тези белези са свойствени и на буржоазната многопартийна парламентарна република. Например понастоящем близо десетте политически партии в българският парламент са евроатлантически и като една изпълняват директивите на Америка и ЕС. В урока е отбелязано, че в „тоталитарната държава“ е установена „диктатура на пролетариата“, но не е обяснено, че това е диктатура на мнозинството от народа над малцината капиталисти, които експлоатират чужд човешки труд. Освен това броят на нейното население достигна близо девет милиона души, а числеността на управляващата БКП – един милион, предимно с висше и средно образование, устойчив морал и мироглед.
Друг утвърден от въпросния министър и пуснат за продажба учебник по българска история за десети клас съдържа измислицата, че през 1939 г. германският канцлер Адолф Хитлер се „споразумял с Мусолини и Сталин за преразпределението на Европа“[8] (тази злостна и злоумишлена измислица се опровергава от факта, че през посочената година Хитлер е завладял Чехословакия и Полша, подготвяйки унищожаването на своя класов враг Й. Сталин). В този учебник е написана и следната неправда: „Политическите промени се извършват в условията на окупация на България от съветската армия, военно положение и участие в заключителния етап на войната срещу Германия“.[9] Няма посочени факти, доказващи, че на българска земя е имало „окупация“, при която държавата се управлява от съветска военна администрация.
Истината е, че през септември 1944 г. Работническо-селската Червена армия не е воювала срещу българския народ и не е „превзела (завладяла с бой) България“. Тази армия никога не е „окупирала България“. При нейното навлизане в български градове (Силистра, Добрич, Русе, Варна, Бургас) е посрещната тържествено от български военни части и местното население с музика, цветя, хляб и сол и развети червени знамена. Не е бил убит или пострадал нито един човек от българска и съветска страна. Българите са изразявали своята благодарност и признателност на Червената армия, задето ги е освободила от немските завоеватели.
За това братско отношение на българите към съветските войски намиращият се във Фетещи (Румъния) маршал Георгий Жуков докладвал по телефона на главнокомандващия. В отговор Й. Сталин е заповядал: „Всичкото оръжие на българските войски да си остане у тях, нека се занимават с обикновените си работи и да чакат заповедта на своето правителство.“ [10]
Тази заповед е доказателство, че задачата на войските на Трети украински фронт е била да продължат да преследват намиращите се в България, Гърция, Македония, Албания и Сърбия над 150 хил. германски войски.
- Червената армия е освободила България от немските завоеватели
Още към края на август 1944 г. съветското правителство е приело решение за обявяване война на царство България.[11] Причината е, че българското монархофашистко правителство начело с Иван Багрянов (1 юни-2 септември 1944 г.) продължавало да „сътрудничи с фашистка Германия“. То и царските регенти всячески се мъчили да осуетят преминаването на съветски войски през България. Задкулисно изпратили буржоазният политик Стойчо Мошанов в Цариград и Кайро да води преговори с английски дипломати за сключване на примирие между България и Англия и Америка и за окупиране на българската държава от турски и английски войски (тази политика на „неутралитет“ е следвана и от правителството, оглавявано от лидера на БЗНС Константин Муравиев (2 септември – 9 септември 1944 г.)
На 28 август в с. Панчарево германският посланик Адолф Бекерле предал на главния регент проф. Богдан Филов и Иван Багрянов телеграма от Адолф Хитлер. Телеграмата е адресирана до тримата регенти –проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов и княз Кирил (брат на цар Борис III). В нея отново е спекулирано със страха на българските монархофашистки лидери от болшевиките и болшивизма, за да окажат военна съпротива на съветските войски. Изразено е съжаление „за това съдбоносно и трагично развитие на събитията“ и е изтъкнато, че „Мерките, които е готово да предприеме сегашното българско правителство, ще предадат страната на болшевизма и тя ще бъде тласната в пропастта“. По-нататък се „прогнозира“, че „царското семейство няма да бъде спасено, а унищожено“ (съветски взвод е опазил живо и здраво семейството на верния му приятел цар Борис III) Накрая се заявява, че „Германия ще продължи при всички обстоятелства борбата си към победа.“[12]
След като прочели въпросната телеграма, Филов и Багрянов близо два часа са доказвали на Бекерле невъзможността да се окаже съпротива на съветската Червена армия. Адолф Бекерле казал, че в Берлин „били сигурни в победата след три месеца, когато се очаквало да бъдат готови новите оръжия“ (вероятно става дума за ракетите Фау).
Тогава наброяващата около 500 хиляди души българска армия, извършвала окупации и преследване на местни гръцки и сръбски антифашистки партизани, не би могла да спре устрема на закалените в битки войски на Трети украински фронт на Червената армия. В него е имало три общоармейски армии (37-ма, 46-та и 57-ма), една (17-та) въздушна армия и два отделни механизирани корпуса (4-ти и 7-ми). На подчинение на неговия командващ маршал Ф.И.Толбухин е бил Черноморският флот и Дунавската военна флотилия. По изготвения от маршалите Г. Жуков и Ф. Толбухин оперативен план отделните армии трябвало да настъпят в три направления, 46-та армия – към Кубрат, 57-ма армия – към Шумен, 37-ма армия – към Добрич и Провадия. Освен тях двата гвардейски механизирани корпуса-съединения (4-ти и 7-ми) трябвало да преминат Стара планина и да освободят съответно Бургас и Карнобат (един танков корпус е наброявал около 12 хил. души и имал над 1000 танка) .
През нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. войски от Софийски гарнизон, партизани и отечественофронтовци са арестували буржоазното правителство. Съставено е правителство на ОФ начело с Кимон Георгиев, лидер на политическия кръг „Звено“. То се обърнало към съветското правителство с предложение за примирие. Веднага е разпуснато 25-то Народно събрание, чиито монархофашистки депутати с викове „ура“ са одобрили извършеното от цар Борис III присъединяване на България към Тристранния пакт и приели антиеврейските закони. Правителството на ОФ е обявило война на Германия и започнало изтегляне на българските окупационни корпуси (наброяващи по над 20 хил. души) от Сърбия, Гърция и Македония.
На 9 септември 1944 г. по указание на Държавният комитет на отбраната на СССР Върховното главно командване е прекратило придвижването на съветските войски в България. Войските на Трети украински фронт останали известно време в освободените български селища Русе, Добрич, Варна, Бургас, разположени на източната част на България. Съгласно заповедта в 22 часа „войната“ е приключила без нито една жертва.
На 13 септември съветското ръководство е дало указание на командващите Трети украински фронт да взаимодействат с Генералния щаб на Българската армия. По-късно българското правителство включва България в антихитлеристката война и поставя нашата армия на разположение на съветското военно командване (така започва бойната дружба между българските и съветските воини).
Междувременно немското военно командване е заповядало на намиращите се в Гърция, Македония и Сърбия свои войски да разоръжат българските окупационни корпуси (изпратени още към края на 1941 г. в Сърбия, Беломорска Тракия и Македония по искане на Вермахта). След това да завземат линията София – Ниш – Белград. Възникнала опасността тези немски войски да нападнат и София.
В средата на септември 17-та въздушна армия е била прегрупирана в Пловдив, София и Лом, откъдето със самолети е воювала за освобождението на Югославия. Към югославската граница се е устремила и 57-а армия на Трети украински фронт. Тази армия е била предислоцирана в района на гр. Видин, Берковица и Лом. За освобождаването на Югославия заминала и 46-та армия на Трети украински фронт. Към Югославия бързо се придвижил и 4-ти гвардейски механизиран корпус.
За охрана на българската столица командването на Трети украински фронт е разположило на северозапад и югозапад от нея 34-ти стрелкови корпус (около 5 хил. души) на 57-ма общовойскова армия. Този корпус е бил подсилен с Пето отделение на мотострелкова бригада. Изглежда на 16 септември 1944 г. войски от тези съветски военни части са минали през София, където са посрещани с цветя, хляб и сол. А Отечественофронтовското правителство е организирало тържествено посрещане.
Както се очаквало на 17 септември, немските войски са предприели провокационно настъпление в Северозападна България (към гр. Кула), което било отбито от части на редовната българска армия и партизански отряд „Георги Бенковски“. Съсредоточените в района на гр. Видин значителни немски войски били изтласкани към Белград от напредващите към Югославия армии и корпуси на трети украински фронт.
В Югославия към армиите и корпусите на Трети украински фронт се присъединила Нароосвободителната югославска армия с командир Йосип Броз Тито и командваната от ген. Владимир Стойчев Първа българска армия. В редица кръвопролитни сражения немците били разгромени и Югославия освободена (на 20 октомври бил освободен Белград). След преместването на боевете в Унгария разположеният до София съветски стрелкови корпус отново бил присъединен към 57-ма общовойскова армия. В края на войната (май 1945 г.) тази армия е била разформирована.
Поради струпването на големи турски войскови части до българската граница, през октомври 1944 г. в Казанлък, Бургас, Ямбол и Елхово е била дислоцирана 37-ма общовойскова армия с командир генерал полковник Сергей Бирюзов. Тази армия и Седми механизиран корпус са останали в посочените градове до лятото на 1947 г., когато в Париж вече е бил подписан мирният договор между воювалите държави по време на Втората световна война. Тези съветски военни части заедно с части на българската армия са пазили тила на воюващите в Югославия, Унгария и Австрия войски на Трети украински фронт и са осигурявали безопасността на България. С подкрепата на съветските представители на въпросните преговори в Париж е била запазена и довоенната граница на победената българска държава с Гърция. Както е известно, като държава победителка нейните власти са предявили иск българо-гръцката граница да се измести до Чепеларе, т.е. на тридесетина километра от гр. Пловдив.
Посочените събития и факти дават основание да се заключи, че България никога не е била „превзета“ и „окупирана“ от съветската Червена армия. С употребата на тези термини се фалшифицира историята на българо-саветските отношения и се внушава на българите завинаги да прекратят вековната си дружба с братския руски народ. Първо, след освобождаването на източна България от немските завоеватели, сравнително многочислената българска армия не е била разоръжена. С цялото си въоръжение българските войни са застанали на страната на съветските бойци и съвместно се сражавали срещу немците. Второ, управлението на българската държава не е поето от съветска военна администрация. Били са насрочени парламентарни избори за август 1945 г., но по искане на лидери на буржоазни партии и чрез намесата на американски и английски представители на Съюзната контролна комисия в София са били отложени за ноември (През Втората световна война в окупирана Сърбия държавните проблеми са решавани от българска и немска военна администрация). Трето, обикновено окупацията се извършва за завземане на територии. Съветската Червена армия е навлязла на българска земя, за да освободи България от немските завоеватели, които четири години (1941-1944 г.) са използвали построените на нея летища, пристанища и железопътни линии за унищожаване на съветски граждани и завладяване на огромните руски земи.
Настоящият обзор показва, че без българските и югославските комунистически партии и народоосвободителни армии, Червената армия е щяла да срещне голям отпор на Балканите. По сведения на премиера проф. Богдан Филов на последните срещи (април, юни и август 1943 г.) с цар Борис III Хитлер повече говорил за „една решителна защита“ на Балканите.[13]
Това е поука и за ръководителите на съвременна Русия, спрямо която вече три десетилетия се води политика на неоколонизация и изолация от България и другите източноевропейски страни. Чрез смяна на правителства, въвеждане на европейски „правила“ и американски диктат се проваля строителството на руски енергийни обекти на българска територия. Поради липса на руски предприятия у нас най-образованите и политически надарени млади българи са принудени да работят в западни банки, компании и хиляди финансирани от Америка и Евросъюза „неправителствени организации“.
При това положение руската държава би трябвало по-решително да подпомага БИСЕР и други неправителствени организации, в които се подготвят перспективни кадри за възраждане на българо-руското икономическо, военно и културно сътрудничество. Засега само така може да се способства за освобождаване на трудовия български народ от глобалния тоталитарен режим на неоционистката и финансовата капиталистическа класа.
Бележки:
[1] Резолюция относно европейската историческа памет за бъдещето на Европа, от 19 септември 2019 г., Европарламент.
[2] Г.К. Жуков, Спомени и размисли, Държавно военно издателство, С. 1969 г., с. 174.
[3] Виктор Карпов, Генералиссимус, „Вече“, , М. 2007, с. 288-289.
[4] В. „Стандарт“ от 24 юни 2011 г.
[5] Милко Паландурски, Иван Лазаров, Красимира Мутафова и др., История и цивилизации за десети клас, изд. „РИВА“, С. 2019 г., с.228.
[6] Пак там, 228.
[7] Котстантин Муравиев, Събития и хора, „Български писател“, С. 1992 г., с. 480.
[8] Пламен Павлов, Райна Гаврилова, Веселин Янчев и др. История и цивилизации за десети клас, изд. „Просвета, С. 2019 г.,с. 212.
[9] Пак там, с. 231.
[10] Г. К. Жуков, Спомени и размисли, Държавно военно издателство, С. 1969 г., с. 553.
[11] Пак там, с.5450
[12] Богдан Филов, Дневник, Изд. на ОФ, Сц. 1990 г., с. 745-746.
[13] Ангел Димов, Злодеяния на Кобургите в България, (Пето издание), БАС, София 2015 г., с.347.
