Проблемът за връщането на царските имоти стана обект на безкрайни спорове и конфликти. Фалшиви митове и заблуди бяха детайлно изследвани и разобличени в поредица публикации на проф. Ангел Димов, представени цялостно и системно в неговите книги „Българските царски имоти“ и „Злодеяния на Кобургите в България“. Новата му книга „Казусът „Врана“ и „заслугите“ на цар Борис ІІІ“ хвърля необичайна, но правдива светлина върху някои смятани за неоспорими исторически събития. Обсебването на дворци, резиденции и горски масиви от бившия министър-председател и наследник на последния български монарх става повод за преоценка на приносите и действията на царската династия в критични моменти за съдбата на народа и държавата.
Авторът обръща внимание и на съгласуваната медийна кампания, инициирана от известни политици, юристи и историци за оправдаване на извършените имотни закононарушения, наред с напъни за реабилитация на пронацисткия монархически режим. Ясно е очертана предприетата манипулативна стратегия – да се изтъкнат мними исторически заслуги на царя за спасяване на българските евреи, посредническа роля за спиране на войната и отказ от подкрепа с въоръжени сили, като се премълчават извършените военни престъпления с включването в Тристранния пакт – окупацията на сръбски и гръцки територии, обявяването на война на САЩ и Англия, последвалите бомбардировки с хиляди жертви и разрушения, зверските убийства на противници на режима.
Разкрити са и малко известни исторически факти – изпращането на българска санитарна и охраняваща военна част на Източния фронт и пряко бойно участие в подкрепа на Германия. Изтъкването на несъществуващи заслуги към България, Русия и евреите и потулването на извършени престъпления се прави с цел да се упражни натиск върху властта и се оправдае противоконституционното предаване на ползваните от бившия цар държавни имоти в собственост на неговия наследник.
В тази светлина все още актуалното дело за присвояването на двореца „Врана“ става пореден опит да се събудят симпатии към „онеправданата“ Кобургска династия и се спечели защитата на ЕС за нейната кауза. Авторът посочва и решаващото обстоятелство, което обезсилва всякакви персонални претенции за собственост – Търновската конституция, която разглежда царя не като личност, а като държавна институция, а съответно предоставените на него и семейството му имоти се третират като държавни и с тях не могат да се разпореждат нито той като монарх, нито неговите роднини. Липсата на имуществена правоспособност по Конституцията принуждава цар Борис ІІІ да запише получените недвижимости на името на Интендантството.
Необосноваността на претенциите на царските наследници се потвърждава и от други международни и национални правни документи преди и след падането на монархическия режим – Ньойския мирен договор от 1919 г., обявяващ имотите, ползвани от короната, за собственост на държавата, Съглашението за примирие между България и съюзните държави от 1944 г. и Парижкия мирен договор от 1947 г., изискващи съд за виновните и конфискация на тяхното имущество, Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе от 1947 г. Наличието само на неподписан екземпляр от проект на нотариален акт за двореца „Врана“ не дава никакви основания за признаване право на собственост на царските наследници.
Проф. Ангел Димов развенчава митовете за заслугите на Борис ІІІ на базата на автентични документи като дневника на тогавашния премиер Богдан Филов. В него изрично се твърди, че Хитлер никога не е искал при срещите си с монарха участие на български войски на Източния фронт, допуска ги само да пазят немския тил и да изпълняват окупаторски и полицейски функции на българска, гръцка и сръбска територия. Провежданата от царя пронацистка и антиеврейска политика на преврати, терор, окупация на съседите винаги е била подчинена на крайната цел – запазване и укрепване на Сакскобургготската династия. Отразените в дневника на Филов разговори на монарха с Хитлер, Рибентроп, Химлер и Гьоринг доказват намеренията му да се короняса за цар на обединена България след победата на германските войски при Сталинград. В книгата убедително се опровергава уж обявения от Борис ІІІ девиз „Винаги с Германия, никога против Русия“. Според твърденията на Филов на два пъти царят е предлагал скъсване на дипломатическите отношения със Съветския съюз и само руските победи на Източния фронт го принуждават да мисли за спасяването на короната и да се опита да стане посредник за сключване на компромисен мир между Германия и Англия.
Авторът прецизно е изследвал сложната дипломатическа игра и двуличната роля на Борис ІІІ при решаването на еврейския въпрос. Царят е бил твърдо решен да изпълни директивата на Хитлер с приемането на Закон за създаване на Комисарство по еврейските въпроси и Наредба Закон, не позволяващ българско гражданство на евреите от Беломорска Тракия и Македония. По негово тайно нареждане евреите от незаетите с германско оръжие градове Кюстендил и Пловдив е трябвало да бъдат депортирани. Той одобрява и българо-германската спогодба за депортиране на 20 хил. евреи от „новите“ и стари български земи. Едва разгромът на германските войски при Сталинград го принуждава да поиска от Рибентроп оставянето на българските евреи в концентрационни лагери в страната.
Така чрез автентичните документални източници авторът опровергава твърденията на „авторитетни“ историци, които се опитват да оправдаят депортирането на евреите от Беломорска Тракия и Македония с довода, че тези земи са под германска юрисдикция. Той дава отпор на разпространеното мнение, че царят е станал жертва на нацистките отровители, а почива от естествена смърт вследствие на инфаркт предвещаващото край на Райха поражение на германските войски при Курск, Орел и Харков.
Това изследване на проф. Ангел Димов ни представя едно интригуващо преплитане на реални исторически събития и имуществени присвоявания, доказващи пълната несъстоятелност и неправомерност на династическите претенции към обекти – собственост на българската държава. Официално признатият от бившите съюзнически държави – Русия, САЩ и Англия български референдум от 1946 г. лишава Симеон Сакскобургготски от всички лични имуществени права. Присвоените от него държавни „царски“ имоти, включващи и двореца „Врана“ следва да бъдат върнати на единствения законен суверен – българския народ.
Автор: Васил Сивов
